Аз съм емигрант. Диагнозата дойде преди две години. Не беше лесно да я приема. Болеше ме, болеше ги и близките ми. Поплакахме си, похленчихме си и първоначалният шок премина. Състоянието хронифицира и всички някак посвикнаха...
Но аз си останах беглец. Безсрамно избягaх от приятен офис, от манджите на баба, от грижите на татко и мама, от усешането за сигурност. Избягах от следобедното кафе, от двучасовото клюкарстване по телефона, от безгрижните разходки в делничен ден и оправданията, че времето и мястото са виновни за всичко, което НЕ ми се случва (макар да имам висше образование).
Избягах от успокоителното клише, че дебелите и затъпели американци, канадци и всякакви там уж добре живеещи иноземци имат неограничени възможности, защото шепа свестни и съвестни политици са изградили империя, която си работи от самосебе си, а и не са си изчерпали още природните ресурси, но и това ще стане един ден и ще видят те тогава "кон боб яде ли".
При мен заразяването явно стана по полов път. Просто се влюбих с онази истинска зряща любов, която ти подхвърля сърцето нагоре, за да те накара да подскочиш, да пораснеш, да прозреш.
Не, не, тук грешите, никой в нищо не ме е убеждавал и не може да ме убеди - твърде ината съм, винаги убеждавам сама себе си и се паря поне по три пъти, за да се уверя, че съм включила печката... но любовта се появява в живота ни именно, за да отрече всички заричания и да ни покаже, че не сме онова, което си мислим, че сме, за да ни ритне по задника, за да си повярваме, че можем, и да сипе сол в раните, за да ни спести грозните белези.
Нищо нямаше да изгубя, ако не бях хукнала към другия край на света, любовта не беше залог, тя щеше да остане с мен, защото съдбата не си обира крушите, ако й е отредено да бере праскови.
Та, докъде бях стигнала с бягството. За първи път от две години пиша на български нещо по-дълго от две успокоителни изречения към родителите си, затова ми е някак трудно да поставям точки, в които мисълта ми рискува позорно да се препъне...
Не мога още да се препъна, защото бягството не е приключило, а ме чака много път... Питате се сега къде съм хукнала, като вече съм стигнала. Тук всички почитатели на логиката могат да спрат да четат или да се понапънат да я открият... ако им стиска.
Всеки ден изминавам повече от 25 000 крачки към България. Към вас. Към моите приятели, част от които се стреснаха, че ще ги заразя (за което не бих могла да ги съдя), към моите родители, на които знам, че липсвам безумно и за които, а и заради които всъщност е част от целия път (дано да разбират или да разберат), към дядо Николай, който пое по един друг, вероятно по-истински път, и към пра-пра дядовците ми, на които дори не знам имената (срам!).
Малко сухи факти за незапознатите: наближавам 30, омъжена веднъж и завинаги (за ревностен българин), с приличен външен вид и златен медал от нелош български университет, сервитьорка в старчески дом в Канада, на пълно работно време, което прави точно 12 часа, прекарани извън вкъщи, поне по 5 дни в седмицата с по 25 000 крачки пробег всеки работен ден. Обгрижвам чужди баби и дядовци, лъжа 90-годишни кокони, че прическата им стои страхотно, и понякога чистя повърнато, но c'est la vie, както казват тук.
Не се оплаквам. Имаме жилище, даже две, имаме сносна кола и хладилникът ни е пълен (не, не, не се и хваля, спрете да си мърморите под носа). Всичко това не се дължи на министър-председателя на Канада, който и да е той, нито на неограничения воден резерв или на кленовия сироп. Дължи се единствено на факта, че искаме по-бързо да стигнем до там, откъдето тръгнахме, но да стигнем не каквито тръгнахме, а каквито станахме, каквито сме в момента.
Ако преди две години бяхме започнали да работим като сервитьорка и шофьор в България, пренебрегвайки егото си и дипломите си, да ставаме в 4 и да си лягаме в 22, да живеем, заради това, което ще дойде (и което съвсем закономерно ще ни замени и забрави), вместо да живуркаме и похапваме от бабините компоти, щяхме да постигнем същото (може би доста по-безболезнено).
Не, не ни е лесно на емигрантите (поне не на всички), но не трудностите ще ни върнат в Родината, а победите и постиженията, които ще рискуваме в името на единственото нещо в този живот, за което трябва да се рискува - да продължиш (и да не заличиш).
Прасе, аре стига дава акъли и ти всички знаем, че киснеш в Сусурлево с член в ръка, ходи мрънкай на друго място, философ недъгав.
Borracho, разликата между САЩ и Франция е, че в САЩ имаш възможонст и право да бачкаш за колкото амбиция имаш, докато във Франция правителството се грижи да не се претоварваш с работа, независимо от това колко си амбициозен. Доколкото разбирам, в Япония, от друга страна, се бачка до откат, независимо дали те мързи или не.
Von Bl, така и не се научи да спреш постоянно да премахваш всяко съмнение, че си пълен глупак, като се изказваш напълно неподготвен. Из новините от преди 2 седмици: http://online.wsj.com/news/articles/SB10001424052702303983904579093212255489586
Български гражданин съм и не мисля да променям този незначителен за мен факт. 14 години в САЩ не ме карат да се чувствам повече гражданин на тази държава, отколкото на България. Чувства като национална гордост са ми ненужни и, съответно, напълно неприсъщи. А предложението да стана овенен за едното френска гражданство е жалко и смехотворно - не само, че в моя контекст ползата би била нулева (мога да отида да живея и работя във Франция когато пожелая, а и съм учил там известно време), а няма и хипотетична полза, която би си струвала превръщането в безмозъчна, безгръбначна твар като всеки овенен. Единствената полза от нищожно съществувание на теб и подобните ти, според мен, е да служите на околните като ужасно лош пример за това колко точно фатална би могла да е подобна неразумна стъпка.
Още си млад само 14 години в САЩ.Но като станеш повече ще се чудиш като мене,че Бг е била некога моя родина.Толкова мизерна и чужда обстановка.На третия ден ми се иска да се върна обратно.Докато по карибските държави мога да издъжа до две седмици максимум независимо,че хотел плаж са толкова красиви.САЩ напускам само в ковчег.
Аз пък и за чеп за зеле не ставам съдейки по нечии експертни мнения Там мрънкам за тука, тука си мисля за там. Ама, това ми се случи едва след 7-та година. Преди това си мрънках еднопосочно - да си дойда, та да си дойда. Беше ми самотно, въпреки хората около мен. Аз си исках тези, с които години и години съм преживявала добро и лошо. Дори на моменти се депресирах дотолкова, че спрях да контактувам с тях. То защо ли и да го правя - само да ги натоварвам излишно. Писах си с чужди хора - грешка и... поука. Колкото до ценностите в чужбина - време си трябва за да разбереш. С времето установих, че усмивките от случайно срещнати хора, които във фазата ми на "отричане" намирах за лицемерни, всъщност се оказат благотворни - неусетно започваш да се усмихваш и ти, и става някак си по-ведро, хей така неусетно. И стъпка по стъпка откриваш, че тъп (във фазата на "отричане") е просто ...добронамерен. Добронамерен, дотолкова, че да ти помогне и да не иска нищо в ответ. Дори и не бърка в душата ти с лепкавите пръсти на измамна загриженост: защо, кога, как, колко, къде... просто един хуманен акт. "Компромисен емигрант" съм - щастлива съм, когато се прибера в България, щастлива съм, че има за кого и за какво. Това, ако река да го описвам ще е дълго,но, тъй като нямам намерение да пиша есета, ще добавя само едно - плащам данъци и всякакви други "налози" и тук и там. Харча средства и тук и там. Не съжалявам и осъзнавам, че всъщност съм един "балансиран" емигрант.
Горе , доле, се е СТАМБОЛОВ са викале за изборете на ВНС в 1886 година. Важно е кога си бръкнем у джебо през крачоло да ме удари желязко каменов с коравата си глава та чак свет да ми се завие. И моминката да ме сака отма! Усмихнати, нещастни, успеле, неуспеле, се селтаци и комплексаци от класа наоколо. Айде , юрла и кой от къде е журналя недооценени и селянчавета бегали от казармата през русе до америчка и обратно. БАНТУСКОТЕ сте и че си умрете комплекцарски.
На теб усмивка не ти е нужна, ясно. Виж , злобен хилеж и кешовица биха ти свършили работа, или? Апропо, изненадващо много хора в България имат мастер кард.
Че ви го турим со 2 минуса селтаци и балансирани бантускоте.
Най ме дразнеха родителите ми като дете.Непрекъснато ми повтараха всеки ден едно и също.Учи за да не работиш.Това са еврейски приципи.Но родителите ми не беха евреи.Какво срашно има в това да работиш?Дори милионерите работят повече от обикновените работници.В един ресторант преди 30 години требваше да оправа лампите в кухнята.За мое учудване собственика на ресторанта помагаше на мияча на чиниите защото не достигаха за готвача.Просто в един момент е небходима помощ щом парите си казват тешката дума.За мен щастието е в труда независимо какъв е труда.Важното за мен е,че работа с желание.Благодарение на труда маймуната стана човек.Е некои от работа приличат на маймуни като миниьорите но те такава работа харесват и са щастливи.Срамна работа няма но срамното е децата ти да бъдат гладни.
Преди неколко дена гледах интервю с внучката на Брежнев.Каква огромна разлика.Брежнев работеше по 12 до 16 часа на ден.Само в неделя почиваше.А внучката му е бездомник и рови по кофите за боклук за да преживява.Казва,че в раиона в които търси храна по кофите е на заможни руснаци и там намира по качесвена храна.Но не всички имат право да роват в тези кофи.Териториата е разпределена.Майка и я беше пратила в психиатрията но от там я изгонили защото била нормална.Имала проблем с алкохола но била психически нормална.Не обичала да работи никаква работа.Така като бездомник и харесвало казва.
Аз не съм емигрант. Диагноза: изоставена библиотекарка. Не, не се оплаквам! Само понякога си плача, и се надявам, (колкото и да ме боли) да не се превърна в една хронична ревла. Сигурно някой ден ще спра да хленча, и да се връщам по три пъти у дома, за да проверя, дали съм изключила ютията. Сигурна съм! Не си мислете, че завиждам на пълният хладилник, и на по-големите прекрасни битови придобивки на авторката, напротив, гордея се с това младо създание и трезвият й поглед към нещата от живота. Гордея се и с нейната балканска "unico e solo amore"... Та, докъде бях стигнала? Ах, любовта...Моята любов стана жертва на онези (Bonus mores corrumpunt congressus mali), които безцеремонно го повлякоха по утъпканата, асвалтирана, и трижди позлатена пътека, правейки го съвременно олицетворение на Аурелио Печей. Сигурно сега вее перчем в някое Ламборгини, ама ще види той, как "Manus manum lavat". Не, не, не се оплаквам! Независимо, че живея под наем и се придвижвам с автобус, остава ми утехата, че съм останала в Родината. А, по-хубавото е, че правя това, което най-добре умея - размахвам морков на тези, които вместо да карат таксита по 12-15ч. на ден и после да тичат да бършат нечие повърнато, си чешат езиците в разни социални мрежи, и то в работно време! Така не става! Обяснило ви го е момичето, дори картинно. Всички знаем, какво следва след моркова, нали? Ако не знаете питайте Деничка, която с прекрасният си интрузивен стил на комуникация, вярвам ще ви бъде полезна. Зад теб съм Деничка - все нечия глава ще извадиш!
А аз оня ден докато си ходех по асВалта да фана маршрутката за Железница, внезапно ме осени въпроса - абе защо има толкова "компромисни емигранти"? Ами защото има и много зелени българчета, докарани почти до срам, затова, че могат да заминат, а искат да останат. И върху тях се се*е. Налага ли се денонощно да си поддържате емигрантския имидж? По този начин? Без значение компромисни/некомпромисни? Случайно ли е, че ви хлопат дъсчиците по сходен начин? Аз казвам - не.
Личен избор, обаче по възможност публичен. При това в него задължително са намесени "политически, културни и битови абсурди", саможертви, ценностни системи, които идат да покажат колко правилно постъпваш и кви топки имаш. Ама върнете се иначе кат искате де...
Мислех , че емиграцята ни е в кръвта. Какво ли са си говорили синовете не Кубрат? "Абе, Алцек, кой идиот емигрира в Италия? ( или както се е казвало по онова време) Те там са ..." ( попълнете празното) "А ти бе , Аспарух, като си толкова умен , чий го ..." и т.н.