Аз съм емигрант. Диагнозата дойде преди две години. Не беше лесно да я приема. Болеше ме, болеше ги и близките ми. Поплакахме си, похленчихме си и първоначалният шок премина. Състоянието хронифицира и всички някак посвикнаха...
Но аз си останах беглец. Безсрамно избягaх от приятен офис, от манджите на баба, от грижите на татко и мама, от усешането за сигурност. Избягах от следобедното кафе, от двучасовото клюкарстване по телефона, от безгрижните разходки в делничен ден и оправданията, че времето и мястото са виновни за всичко, което НЕ ми се случва (макар да имам висше образование).
Избягах от успокоителното клише, че дебелите и затъпели американци, канадци и всякакви там уж добре живеещи иноземци имат неограничени възможности, защото шепа свестни и съвестни политици са изградили империя, която си работи от самосебе си, а и не са си изчерпали още природните ресурси, но и това ще стане един ден и ще видят те тогава "кон боб яде ли".
При мен заразяването явно стана по полов път. Просто се влюбих с онази истинска зряща любов, която ти подхвърля сърцето нагоре, за да те накара да подскочиш, да пораснеш, да прозреш.
Не, не, тук грешите, никой в нищо не ме е убеждавал и не може да ме убеди - твърде ината съм, винаги убеждавам сама себе си и се паря поне по три пъти, за да се уверя, че съм включила печката... но любовта се появява в живота ни именно, за да отрече всички заричания и да ни покаже, че не сме онова, което си мислим, че сме, за да ни ритне по задника, за да си повярваме, че можем, и да сипе сол в раните, за да ни спести грозните белези.
Нищо нямаше да изгубя, ако не бях хукнала към другия край на света, любовта не беше залог, тя щеше да остане с мен, защото съдбата не си обира крушите, ако й е отредено да бере праскови.
Та, докъде бях стигнала с бягството. За първи път от две години пиша на български нещо по-дълго от две успокоителни изречения към родителите си, затова ми е някак трудно да поставям точки, в които мисълта ми рискува позорно да се препъне...
Не мога още да се препъна, защото бягството не е приключило, а ме чака много път... Питате се сега къде съм хукнала, като вече съм стигнала. Тук всички почитатели на логиката могат да спрат да четат или да се понапънат да я открият... ако им стиска.
Всеки ден изминавам повече от 25 000 крачки към България. Към вас. Към моите приятели, част от които се стреснаха, че ще ги заразя (за което не бих могла да ги съдя), към моите родители, на които знам, че липсвам безумно и за които, а и заради които всъщност е част от целия път (дано да разбират или да разберат), към дядо Николай, който пое по един друг, вероятно по-истински път, и към пра-пра дядовците ми, на които дори не знам имената (срам!).
Малко сухи факти за незапознатите: наближавам 30, омъжена веднъж и завинаги (за ревностен българин), с приличен външен вид и златен медал от нелош български университет, сервитьорка в старчески дом в Канада, на пълно работно време, което прави точно 12 часа, прекарани извън вкъщи, поне по 5 дни в седмицата с по 25 000 крачки пробег всеки работен ден. Обгрижвам чужди баби и дядовци, лъжа 90-годишни кокони, че прическата им стои страхотно, и понякога чистя повърнато, но c'est la vie, както казват тук.
Не се оплаквам. Имаме жилище, даже две, имаме сносна кола и хладилникът ни е пълен (не, не, не се и хваля, спрете да си мърморите под носа). Всичко това не се дължи на министър-председателя на Канада, който и да е той, нито на неограничения воден резерв или на кленовия сироп. Дължи се единствено на факта, че искаме по-бързо да стигнем до там, откъдето тръгнахме, но да стигнем не каквито тръгнахме, а каквито станахме, каквито сме в момента.
Ако преди две години бяхме започнали да работим като сервитьорка и шофьор в България, пренебрегвайки егото си и дипломите си, да ставаме в 4 и да си лягаме в 22, да живеем, заради това, което ще дойде (и което съвсем закономерно ще ни замени и забрави), вместо да живуркаме и похапваме от бабините компоти, щяхме да постигнем същото (може би доста по-безболезнено).
Не, не ни е лесно на емигрантите (поне не на всички), но не трудностите ще ни върнат в Родината, а победите и постиженията, които ще рискуваме в името на единственото нещо в този живот, за което трябва да се рискува - да продължиш (и да не заличиш).
Айде пак се навъдиха новорегистрирани...
Трионче, то ясно кой , ама май не е само той с тия нови никове...
Умението за живот предполага начин, а не толкова място. Избор - определено, тук само ще спомена, че от хубаво никой не бяга. От решенията и отговорностите си, също. Всеки има право да търси най-доброто. Кармата е творение, прераждания няма. Решенията са неправилни, единствено ако нещо или някого, дори ако човек сам със своето его (както обикновено), влияе. Иначе казано - липсва съгласие м/у разум и душа, при това усетено цялостно и предизвикващо радост, наместо гнета. http://www.youtube.com/watch?v=AP_CSQgBPpQ Писна ми да чета как се сравняваме и делим, по този признак особено. За разнообразие нека обобщя, че всички сме емигранти - на първо място от истинския си дом, от естественото състояние...от живеенето, от много неща. Всичко е суета, страх и излишно придаване на важност.
Специално за авторката, която може би се колебае: Една от хитростите ми, когато предстои решение, независимо за какво - като се започне от това дали да отдам реакция на някаква глупост, защото именно това ме вади от равновесие и се стигне до кардинални решения, е да не слушам никого, задам си въпроса дали ще ми пука утре или след 5 години и откъде-накъде се впечатлявам. После да открия нещо смешно в ситуацията, нещо трагично и нещо определено предизвикателно. Следва почивка. Тук вече става дума за по-определени казуси. Наблюдавам всичко около себе си, но отчуждено. Чакам, без да спирам да живея, както умея Докато не разбера и най-вече усетя, че през цялото това време съм знаела и само изпитвала сетивата си. Винаги има време за реакция, спонтанността е друга категория. Там е цялата работа, тъй като малките камъчета обръщат колата. Но тя, колкото и грозно да звучи, може да бъде истинна твърде рядко, така както я разбирам. Останалото е просто реакция.
Будизма, тантризма и "пътя на Дао" са страхотни като идея, но никой не споделя фактите. Представете си един кръг - част от много окръжности, разполагащи се в някакви "измерения". В които времето е решението за действие. В чиито граници се чувствате най-самотният, но свързан със най-необходимото, но за съжаление и със всичко, от вас се изисква да правите разлика, знаейки че няма разлика. Че "ин" и "ян", "тук" и "там" - Вяра(воля), Надежда(доверие) и Любов(радост)...истина, Бог, да просто етикети, сбор от звуци, поставили си кофти-задачата, да пресъздат вкуса на ябълката. Която да речем, че след като сме вкусили, би могла да бъде и червена/червива, и златна. Кой както иска. И му стиска
Ха-ха, пък аз бас ловя, макар с диоптер за късогледство, че когато се слея с мишената, оръжието и стрелеца, не мърдам от 100-те процента http://chitanka.info/text/22682/8#textstart
Независимо на колко метра
към една жена... най близката помощ може да намериш в Пирогов или ако нямаш пари за такси, обади се на 112 и си сложи ръцете под мишниците! Хората ще дойдат и ще оформят твоето всеобозрение. Поздрав.
Повика ли помощ...Искренно те моля да се видиш с някой близък човек...
Аплодисменти за всички критици в този сайт, все пак и вас трябва да ви има. Вероятно в България има много повече критици от колкото писатели, е такъв е живота. Поздравявам Деница Никова, не само за невероятният стил на писане, а заради смелостта да напусне страната ни. Не е лошо да си имигрант в чужда държава, мили ми съграждани! Лошото е да си имигрант в собствената си държава. Държава-мащеха, където те управляват не реализирани чичковци на по 40 години избивайки комплексите си като те унижават всеки ден. Когато виждаш безумието в очите им, но не можеш да направиш нищо друго освен да напуснеш работното си място и да се отправиш към трудовата борса( не за да ти намерят работа, а защото такъв е живота и такива са правилата) или да оставиш достойнството си на прага на офиса и да чакаш да дойде 15 за да си получиш възнаграждението в плик. Възнаграждението си за търпението, за стойцизма и заплютата чест и достойнство. Не искам детето ми да остава в тази държава където царува малоумието. Където някой селяк набарал от някъде пари и реализирал бизнес ще определя цената на честта ти. Плюете автора на тази статия, защо? Защото България не успява да задържи такива хора като нея. А честно ли е магистър по славянски филологии , владееш перфектно 4 езика, със златно отличие на Пловдивския университет да бърше повърнато на канадски баби? Ами не е честно! Е да остро критичният ви език веднага ще ми опонира - МИ да си стои в България! Е ми да си стои, но посочете ми една причина за да го направи? Защото е българка ли? ОК! България, която не защитава и не подкрепя собствените си граждани! Защото е по-лесно да си от малцинствата за да бъдеш подпомогнат. Защото за да започнеш работа ти трябват връзки дебели като корабни въжета. Защото за да отгледаш и изучиш децата си трябва да си милионер. Защото една бебешка количка струва колкото майчинството ти за два месеца. Докато баба ти и дядо ти, които цял живот са си внасяли осигуровките плащат за болничния си престой с половината от пенсията си. Докато дядо ти и баба ти се хранят с компот и хляб, защото килограм месо е 8 лева, все повече читави хора като Деница Никова ще напускат България. Я се огледайте бе хора, България не е София! Извън малката ви държавица, която сте си заградили хората живеят с минимална заплата. Седмичният бюджет за храна на много домакинства не надхвърля 20-30 лева. Че докато канадските баби се радват на прическите и комплиментите на българските си гледачки, нашите мизерстват и измират в нищета. Хайде всички вие, които критикувате, дайте ми една причина да искам дъщеря ми да остане тук в България! Ами не искам! Подарявам я на света! Защо аз съм тук ли? Може би ме е страх, може да не съм събрала достатъчно смелост все още, може би обстоятелствата да са такива! Или просто може все още да не е дошъл момента да кажа, майната му на всичко и да се откъсна от корена си за да полетя някъде нависоко и надалеч.
браво на писателката. точно казано и на място. така и трябва да е от отличничка по български език. Аз съм емигрант и съпреживявам, споделям напълно написаното. за останалите критици: "— А ти смееш да говориш против България! Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам: — Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България? — Ние управляваме България — отвръща глупаво тя. — И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам. Тя се замисля за момент и изтърсва: — България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина! — В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!" Георги Марков, "Задочни репортажи за България""