"Бихме могли да групираме основните въпроси на сегашния момент в четири или пет направления.
Първото направление включва въпросите на политическата система, въпросите на демократизацията на българското общество, на държавното устройство, изборите - тяхната подготовка, приемането на избирателен закон.
Второто направление обхваща въпросите на правната система, законодателната програма, която ще се осъществява до и след изборите, въпросите на съда и прокуратурата, правосъдието и правораздаването.
Третата група въпроси обхваща въпросите на социално-икономическото развитие. (...) Тук имаме предвид да бъдат обсъдени и мерките за стабилизация на икономиката (...) включително и проблемите на социалната справедливост, на социалната политика.
Четвъртата група въпроси би могла да включва въпросите, свързани с духовния живот на страната, свободата на творчеството и информационния режим - свобода на словото, на печата (...)
Последната група въпроси, ако условно се приеме, би могла да включва въпросите на екологията"
Андрей Луканов. Стенограма от заседанието на Кръглата маса, 03 януари 1990 г.1
Чета горните редове и се чудя, Боже мой, какво стана? Къде сбъркахме, че след 23 години отново сме на същия кръстопът? Защо пак сме изправени пред необходимостта да обсъждаме същите теми? Защо изобщо трябва да спорим за нуждата да бъдем свободни?
Иначе протестите продължават. Но някъде там, зад изгорените сметки за ток, зад освирканите политици и замълчалите "бизнесмени", зад осечените гори и бетонираните плажове, зад бляновете за ядрени централи и мириса на газ и бензин, вече се прокрадва съмнението, че смислената част на протеста скоро ще приключи.
Или поне в това се опитват да ни убедят платени провокатори, самозвани лидери, популярни и нетолкова популярни експерти, които все по-успешно подменят желанието на хората, излезли по улиците на България, за справедлив и достоен живот.
В този смисъл зачестилите ехидни упреци в много медии за това, че гражданите на България не знаят нито какво искат, нито как да го постигнат са повече от цинични. Мнозинството от протестиращите чудесно знаят какво желаят.
А ако не знаят как да го постигнат, вината за това не е в тях, а в прилежно градената десетилетия политическа и обществена система, която безцеремонно превърна гражданите на България от субекти на историята, в нейни безмълвни обекти.
Срещу какво протестираме по площадите? Срещу високите сметки за ток ли? Ако само това беше причината, предполагам, че проблемът отдавна щеше да бъде решен, т.е. предизборно замазан, а сметките - понижени.
Това, обаче, срещу което действително протестираме и то не от този месец, а вече над двадесет години, било като излизаме спорадично на улицата, както правят еколозите, или като напускаме мълчаливо страната, както вече направиха милиони, е убийствената липса на справедливост. Имено дефицитът на справедливост е най-уродливият резултат от продължаващия вече над 23 години преход.
Какво постигнахме с протестите? Нима политиците се уплашиха? Не вярвам. По-скоро възприеха един добре познат съвет на Тодор Живков от времето на Перестройката:
"Приземяване, приземяване, приземяване... Другари ние решихме да изчакаме, да видиме и най-накрая ако трябва ще се преустройваме. Нека така да огледаме, да видиме, така ще се поснижиме да мине тая буря, па след това ще видим какво ще правиме. Та ние чакаме, така на края нещо, ако не мине бурята накрая ще се преустройваме."
Може би в тези думи се крие тайната за отказа на най-ключовите обществени и политически фигури в страната да използват днешния мощен прилив на гражданска енергия за преосмисляне и кардинална реформа на базисните обществени отношения в страната.
Необяснимо обаче е нежеланието на нас, протестиращите, ясно и категорично да изразим желанието си за цялостно преосмисляне на наследството на прехода. Преосмисляне, което трябва да завърши с юридически затвърдени, взаимни обществени ангажименти под формата на промени в конституцията и основните закони.
Иначе лично аз съм скептичен, че исканията, които сега владеят протестите - промяна на Изборния кодекс, национализация на ЕРП-тата, разтрогване на концесиите, съд за лицата подписали неизгодни за държавата договори ще имат дълготрайна полза.
Не че в подобни искания няма нещо добро. Напротив. С оглед ситуацията, правдината в тях изглежда очевидна и е израз на отчаяното желание на нас, гражданите, за поне една малка победа, над безконтролните монополи, олигарси и невидими гешефтари на прехода. На практика обаче, при сега действащото законодателство, подобни мерки не биха имали голям смисъл, по простата причина, че са почти неизпълними.
Така например Изборният кодекс без проблем може да бъде променен от всяко следващо мнозинство в Народното събрание в негова полза. Показателен факт за стабилността на кодекса е, че приет едва през януари 2011 г., той вече два пъти е променян - и то от същите депутати, които са го създали.
Национализацията на ЕРП-та при настоящата система на контрол би означавала просто смяна на касичката, в която ще пускаме всеки месец нашите пари, като опитът от малкото останали държавни предприятия, като БДЖ например, подсказва, че едва ли парите ще постъпват точно в бюджета.
Отнемането на лицензи и концесии на този етап изглежда невъзможно. Да не говорим, че няма и политическа воля за това, както свидетелства скорошната обща оставка на всички членове на ДКЕВР. Що се отнася до разтрогването на концесиите, то неминуемо минава през съдебни обжалвания, които по всяка вероятност са обвързани с огромни неустойки за държавата.
Накрая, трудно можем да се надяваме, че ще бъде потърсена наказателна отговорност на лицата, подписали неизгодни за държавата договори. Най-прозаичната причина за това е действащият Наказателен кодекс, в който повечето състави, описващи стопанските престъпления, отговарят на обществените и стопански отношения отпреди десетилетия (самият кодекс е приет 1968 г.). Т.е. - едва ли можем да се надяваме, че евентуални разследвания ще открият престъпления по смисъла на закона.
Логичният въпрос, който остава тогава, е съществуват ли изпълними искания, които можем да поставим? Отговорът е да - и след първите най-хаотични дни на протеста все по-често се чуват разумни гласове с аргументирани и резонни призиви. Подобен пример е Декларацията до Парламента от 25 февруари на няколко граждански организации, коалиции и инициативи.
Общото между всички искания е, че те задължително включват повишено гражданско представителство. В това число не коментираме откровено популистки химери, като призивите за "народовластие", 50%-но гражданско участие във всички органи и вземане на решение с консенсус от хоризонтални структури (т.е. делибератива демокрация).
Но говорейки за повишено гражданско участие в управленските структури, редно е да отбележим, че в различни и най-вече неефективни форми, такова се предвижда и в момента. Достатъчно е да споменем Националния съвет за тристранно сътрудничество създаден по чл. 3а от КТ, Висшия експертен екологичен съвет по чл. 12 ЗООС, Националния съвет за сътрудничество по етнически и интеграционни въпроси и задължителното участие на изборни съдебни заседатели по първоинстанционни наказателни дела. Отделно от това най-висшето обществено представителство е именно парламентът.
Следователно актуалният въпрос към този момент е не толкова проблемът за представителството, колкото за неговия контрол. А като става дума за контрол и дефицит на справедливост, неминуемо стигаме до проблемите в съдебната система.
Безспорно съдебната система е най-големият длъжник на българското общество през последните 23 години. Именно това е системата, която претърпя най-малко реформи, въпреки непрекъснатите външни и вътрешни усилия за това. Може да се спори кои са причините за това.
Факт е обаче, че Конституцията постановява несменяемост на магистратите след навършването на петгодишен стаж (чл. 129, ал. 3 КРБ), което определено е важна предпоставка за по-ниската кадрова динамика в съдебната власт спрямо законодателната и особено изпълнителната власти.
Проблем е и структурната нехомогенност на съдебната власт. Всяка една от нейните три структури - съд, прокуратура и следствие се различават, както по своите функции, така и по своята вътрешна организация и управление. Основен принцип в работата на съдиите е тяхната организационна самостоятелност и автономност при формирането на решения.
Прокуратурата, от своя страна, е силно централизирана система със стройна субординационна структура, в която по силата на Конституцията, Главният прокурор е фигура с почти неограничен властови ресурс.
Що се отнася до следователите, тези органи натоварени основно с полицейски функции, след промените в НПК, са подчинени на прокуратурата и де факто губят своята оперативна независимост. Въпреки тази нееднородна структура на съдебната система, нейното управление и контрол се осъществява от един общ орган - Висшия съдебен съвет (ВСС), което е предпоставка за неговата неефективност.
Именно статутът на ВСС и пряко свързаните с него администриране и кадруване в съдебната власт са сред най-важните въпроси, които трябва да се решат. Досегашната практика показва, че борбата за ВСС е борба за независимостта на съдебната власт изобщо. По тази причина е необходимо да бъдат направени законодателни промени, както в структурата на Съвета, така и в процедурите за неговото избиране.
За по-голяма стабилност на системата хубаво би било тези промени да бъдат конституционно потвърдени. Конституционно следва да бъде уреден и механизъм, по силата на който всички магистрати чрез пряк вот да определят своите представители във ВСС. Сега действащата система за избор чрез делегатски събрания показва редица недостатъци.
Случайно или не, голям брой от участниците в делегатските събрания са административни ръководители, на съответните съдилища, прокуратури и следствия, което оставя сянка на съмнение при бъдещите назначения и повишения в системата. Непрекият избор на професионалната квота във ВСС повишава и опасността от неговото политизиране.
От ново осмисляне се нуждае и числеността на парламентарната квота в Съвета. Не на последно място под внимание трябва да се постави идеята за разделяне на ВСС на две секции, едната от които да отговаря за прокурорите и следователите, а другата за съдиите. Подобно разделение вече има в Румъния - страна, чиято съдебна система, случайно или не, показва значително по-висока ефективност в решаването на т.нар. обществено значими дела.
Говорейки за доверието към съдебната система, не може да не се стигне до друг важен въпрос, а имено темата за роднинските връзки и неформални зависимости в системата. От една страна това е нормално явление във всяка общност, но с оглед високите публични очаквания, с които са натоварени магистратите, трябва да се търси ефективен механизъм, който заедно със сега действащите хипотези за отвод, да гарантира равнопоставеност на страните в процеса. Пряко свързан с доверието в справедливостта на съдебната власт е и въпросът с нееднаквото решаване на еднакви казуси от различни съдебни състави.
В контекста на духа на времето, съдебната система изглежда, че има и едно голямо предимство. От самото възстановяване на съвременната Българска държава в съдебния процес е предвидено силно обществено участие по определени дела. Става дума за съдебните заседатели, които имат еднакви права със съдиите по всички тежки първоинстанционни наказателни дела. Т.е. те имат равен глас, със съдиите, както по процедурните въпроси, така и по въпросите за вината и решаването на наказанието.
Нещо повече, те дори формират мнозинство при вземане на решение. На теория институтът на съдебните заседатели би следвало да е чудесен пример за така популярната днес идея за гражданска квота в органите на властта. За съжаление и тук законодателни промени са крайно належащи, тъй като поради ред причини, изборът на съдебни заседатели обикновено се превръща във възнаграждение за дребни партийни функционери и роднини, като крайният резултат е, че на практика и тази форма на обществено участие не работи.
Не бива да оставаме с впечатлението, че единствено съдебната власт е болна. Болни са и трите власти в държавата. Болни са и всички обществени структури. Оптимистичното в случая е, че там, където има ,все още има и живот, защото, както обича да казва един популярен руски богослов - болни няма само в гробището. Така че докато обществото ни все още е болно, т.е. живо, нека да поставим правилните въпроси и да настояваме за навременни отговори.
В този смисъл логичен е въпросът за създаване на възможност за отзоваване на народните представители. Очевидно, че ако се възприеме принципа за тяхното отзоваване чрез референдум, спрямо броя на гласовете, с които са избрани или друг подобен модел, ще се създаде опасност депутатите да изпаднат в зависимост от партиите. Подобна възможност дори би могла да блокира дейността на парламента.
Нищо не пречи обаче, конституционно да се определят реално измерими критерии, според които отзоваването на депутатите да става ex-lege, т.е. по силата на закона. Би могло да се обмисли вариант, при който след определен брой неоправдани неучастия на депутатите в парламентарни заседания те да губят своя мандат, за сметка на следващите в листите. Подобна мярка едва ли ще накара народните избраници повече да мислят за нуждите на своите избиратели, но категорично ще бъде възможност по-често да виждаме пълни парламентарните банки.
Енергията на протестите ни позволява да разсъждаваме и по теми като по-нисък праг пред гражданите за иницииране на референдум по определени въпроси, с обвързващо значение за органите; за нов Наказателен кодекс; за реална административна и фискална децентрализация на страната... а защо не и за повишаване на доходите?
И ако искане за общо увеличаване на доходите на всички граждани действително би било популизъм, граничещ с финансово самоубийство, не виждам причина държавата да не помисли за увеличаване на доходите в някои стратегически бюджетни сектори.
Сред тях на първо място са образованието, здравеопазването и полицията. Едва ли е необходимо някой да бъде убеждаван от необходимостта от повишаването на заплатите в образованието и здравеопазването, което освен всичко останало, по естествен път би стимулирало прочистването на системите от некачествени специалисти, чрез създаването на конкурентна професионална среда. Що се отнася до призивa за увеличаване на заплатите на полицаите, предполагам, той едва ли би се понравил на много от протестиращите.
Затова бързам да направя допълнението, че подобно увеличение може, дори е наложително, да бъде обвързано с ограничение за приемане на нови служители в правоохранителните органи за известен период. Това е единственият начин по-който безболезнено може да се намали огромния брой служители на това министерство, без да се създава социално напрежение, нито предпоставки за преливането на добре обучени специалисти в сивите сектори на икономиката.
Накрая несимволичното увеличаване на доходите на няколко многобройни групи бюджетни служители, които са сравнително равномерно разпределени на територията на страната, определено може да стимулира потреблението, което очаквано ще даден тласък на развитието и на други сфери на икономиката.
А дали в бюджета има пари за реформи - не знам, само се сещам за един интересен лозунг от протестите: "България не е бедна, просто много се краде"...
* * *
*Цветомир Б. Тодоров е докторант в Института за балканистика към БАН и сътрудник в Българския институт за правни инициативи
