Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Кристо в Скопие

Кристо в Скопие Снимка: Дневник

„Гледай да не стоиш неподвижен повече от минута, защото ще те вземат за паметник", ми казва Максим Минчев, с когото сме попаднали на реконструирания - думата определено е слаба, централен площад на Скопие. Максим всъщност ми е разказал поредния виц за тъй наречената антикизация или буцефализация (по името на коня на Александър Македонски), която тече тук от няколко години.

Рискът обаче звучи правдоподобно, защото хората по площада в момента определено са по-малко от скулптурите - около тридесет паметника (най-високият е именно на Александър Македонски - 22 метра, Гоце и Даме също са на коне, макар и с костюми) и неизброимо число бюстове и фигури в цял ръст. И, разбира се, лъвове, но не като нашите на Лъвов мост - кротки, почти вяли, а настървени, в шадраван, със зинала паст, по всичко личи символизиращи непоколебимостта на македонските войни през вековете.

Главната роля обаче се играе от архитектите и строителите - те в изненадващо кратки срокове са успели да осеят центъра на града с десетки сгради (работата продължава), приютили основните институции на държавата, в стил барок и класицизъм с присъщите им реминисценции на античността. Започваш да се чувстваш като Иван Грозни в комедията по Булгаков „Иван Василиевич сменя професията си", когото някакъв млад учен по погрешка беше изпратил с машина на времето в съвременността. Само дето антикизацията - официалното наименование на проекта е „Скопие 2014", те е изстреляла в обратната посока.

Впрочем, точно такава е и голяма задача пред авторите на проекта - да набавят с днешна дата културното наследство, от което историята (а донякъде и разрушителното земетресение от 1963 година) несправедливо е лишила македонския народ (особено в турския период), да я „поправят" със средствата на пространствения монументализъм и държавния бюджет. Да накарат местните хора да почувстват като свои - с убедителността на „веществено доказателство", течения, събития и персонажи, за които досега в най-добрия случай само са чели, и да ги включат един път завинаги в националната си идентичност.

Тук въобще няма да обръщаме внимание на разгорелите се спорове, главно от страна на съседите, включително и от наша, кое на скопския площад на кого принадлежи „по право". На Балканите (и далеч не само тук) сме закоравели крадци на история и нищо чудно най-присъщата ни част от нея да се окажат именно кражбите й. Пък и спокойно можем да гледаме на антикизирания център като въображаем музей, материализиран на открито, а музеите по цял свят са плод на отмъкнати парчета чужд живот, превърнати в собствени експонати. Македонците поне сами са си ги направили „по образ и подобие" от стиропор.

Разбира се, можем да изобличим държавното мероприятие като чиста симулация, защото е известно, че тъкмо при нея образите предхождат това, което изобразяват и знаците това, което означават. Но след като Америка, както казва Бодрияр, е типичен пример за тотална симулация, ние защо да връзваме кусур на Македония.

Ще направим друго - без предразсъдъци ще се отдадем на преживяванията, които площадът буди, когато си стъпил на него между колони и фронтони, царе и войводи, и ще ги подложим на маркиращ прочит.

Първото усещане, естествено, е за декор в холивудски мащаби, за няколко костюмени суперпродукции, които се снимат едновременно. Не знаеш в коя ще те наемат, но ти се иска да проявиш поне малко талант, да получиш поне една реплика, да посечеш по сценарий поне един душманин на братята македонци. И филмът тръгва пред очите ти, докато в близост не мине с артиртна походка и пазарска торба някоя възрастна скопянка, без дори да погледне към Александър Велики. Екранът угасва... Пък и целта на проекта „Скопие 2014" не е да радва с картинки "отвън", а да прониква вътре в съзнанието, за да ремонтира и укрепи македонската идентичност.

Така вече си се озовал в началото миналия век, когато модернистите възлагат на архитектурата изключителни социални надежди: да промени човека като дисциплинира всекидневието му и го превърне в образцов поданик на новия ред. Зараждащите се тотолитаризми доволно потриват ръце. Самият комунизъм, според някои изкуствоведи, не е нищо друго, освен един от многото радикални проекти на модернизма, само че осъществен с живи хора.

Може да има аналогии и все пак би било несправедливо да подредим тук наивният илюзионизъм на буцефализацията, която по-скоро те връща към детството с неговите приказни видения, с Крали Марко и замъците от пясък по плажа. А и модернизмът иска да зачеркне миналото, докато „Скопие 2014" иска да го приюти цялото, или поне колкото стигат силите на един площад. Цитирането на това, което е било, и пренасянето му на друго място в друго време, не е модерен, а чист постмодерен подход. Ефектът не плаши, а забавлява, парадът за победата (под Триумфалната арка като тази в Париж) се е оказал бал с маски. Имаш чувството, че си зрител на гигантска инсталация, че Кристо е реализирал поредния си проект и щом свърши, ще си прибере опаковката и отдолу площадът ще е същия като преди антикизацията му.

Но и завинаги да остане така, само ще се усили пределно ясния смисъл на инсталацията: историята не е това, което се случва, а това, което успеем да представим, че се е случило. От което следва, че и нашата идентичност не е предопределена, а сами си я правим в границите на собствения си живот.

Проектът „Скопие 2014" фактически е вложил 400 милиона евро за пропаганда на постмодерното разбиране, че какви ще сме вече не е въпрос на исторически дълг, а на човешко право, че зависи единствено от собствените ни желания. Има съвременни технологии и обществена приемливост да си смениш лицето и дори пола, та какво остава за идентитетот.





 

Най-четените