Кварталният шериф и отговорността да носиш оръжие

Да започнем с това. Не съм пацифист, нямам страх от оръжията и добре познавам прилива на адреналин и увереност, който те обзема, когато в ръцете ти легне автомат „Калашников". Възхищавам се на вложените от човечеството интелект и страст в създаването на оръжия, макар и да се ужасявам от жаждата за унищожение на себеподобните ни, която често ни обзема.

Подкрепям възможността гражданите на България да притежават и носят оръжие, но и съм твърдо „за" строгите регулации за това. Режимът за притежание и използване на оръжие в България се определя, като рестриктиван и въпреки някои свои слабости, смятам че е това е най-доброто, което в момента може да е факт у нас.

Но не мисля, че българинът е дорасъл за това да му се раздава оръжие с никакъв или минимален контрол.

Кварталният шериф

Винаги, когато започне дебат за това дали българинът заслужава по-либерален режим за притежание на оръжие, се сещам за Йордан Опиц и обществения отзвук, когато иконописецът беше взел в ръцете си закона. Честно казано, се ужасявам от идеята, че хиляди българи, които искат да играят съдия Дред от едноименния филм и да вземат в ръцете си ролята на полицая, съдията и екзекутора, ще се сдобият съвсем законно с огнестрелно оръжие.

Да притежаваш пистолет е преди всичко огромна отговорност, защото в ръцете ти е поверена смъртоносна сила. Да, човек може да бъде убит и с голи ръце, но е несравнимо по-лесно да бъде умъртвен с огнестрелно оръжие. А преценката кога и как да използваш поверената ти сила е често въпрос на живот и смърт.

Йордан Опиц не беше направил въпросната преценка и беше употребил смъртоносна сила в ситуация, която не го изискваше. Страшното в случая не е, че Опиц не съжалява за безсмислено отнетия човешки живот, страшното бе, че прекалено много хора ръкопляскаха и уверяваха, че в сходна ситуация биха направили абсолютно същото.

За съжаление, средностатистическият българин има прекалено високо мнение за собствената си преценка на добро и лошо и без да му мигне окото може да вземе правосъдието в собствените си ръце. Твърде често не съзнава и че между престъплението и наказанието трябва да има пропорционалност. Наказанието за кражба или намерението за такава, както е бил случаят с убития от Опиц, не е смърт. Уви, твърде много сънародници смятат „Крумовите закони" за върхово постижение на правото. Между другото, дори и хан Крум е предвидил, че за кражба се губи крайник, а не живот.

Всеки добре познава типажа, когото ще нарека „кварталния шериф". Онзи наш съгражданин, който мечтае да вземе правото и закона в собствените си ръце и да започва да го налага, така както той си знае. „Да имах един пистолет и щяха да видят тези... (сложете произволно избрани потенциални закононарушители)", обича да казва шерифът на блока или махалата.

Преди малко повече от пет години в Бургас един такъв квартален шериф вади законно притежавания си пистолет и започва да стреля по кола пълна с хора. Причината е, че колата е била паркирана пред блока на шерифа и според него това е неправилно. За щастие тогава нямаше пострадали. Случаите като този не са малко.

Не знам какво точно се върти в главата на повечето квартални шерифи, но подозирам, че за много, много от провиненията присъдата ще е смъртна. И си мисля, че различният цвят на кожата или някаква друга отлика от средностатистическия българин, ще е сериозно утежняващо „вината" обстоятелство.

Нервите ни не стигат

Кварталните шерифи обаче са по-малкият проблем. Те са като кварталния луд или кварталния алкохолик. Всеки ги знае и с малко разум може да седи далеч от тях. Повече се притеснявам от редовия българин с изпилени нерви.

Каквото и да си говорим, темпераментът ни е остър и избухлив. Палим от малко и сме склонни да вдигаме скандали за щяло и нещяло. Тези случаи често се разминават с малко. Посинено око, счупено стъкло или нещо от този род. Но не винаги.

През октомври 2014 г. на кръстовище в Свищов се засичат два автомобила. Между шофьорите им избухва стандартният спор, кой на кого е отнел предимство. Виждали сме ги тези случаи достатъчно. Различното тук е, че един от шофьорите вади законно притежавания си пистолет и стреля в гърдите на опонента си. За щастие, мъжът оживява.

През юли 2014 г. в Плевен на маса възниква спор между двама мъже. Единият удря другия, а той пък вади, познахте, законно притежавания си пистолет и стреля. За щастие е бил достатъчно пиян и не успява да уцели нищо.

През декември 2013 г. мъж в Елин Пелин решава да се раздели с партньорката си и за да засили аргументацията си вади пистолет и стреля няколко пъти във въздуха. Пристигналата полиция изземва цели два законно притежавани пистолета.

Като изваден от филм на братя Коен е и случаят от декември 2012 г., когато по време на ловен излет и след употреба на много алкохол двама решават да разрешат възникнал спор с пистолети в ръце. И двамата загиват от изстрелите на другия. И двамата са били законни притежатели на пистолети.

Случаите, като тези са десетки и десетки всяка година и те рядко стигат до първите страници, ако няма загинал. За съжаление, не срещнах статистика за инцидентите със законно притежавано оръжие, но имам усещането, че ако бъде изготвена такава, тя ще бъде доста плашеща.

В края на 2013 г. националният консултант по психиатрия професор Вихра Миланова заявява, че някъде над 20% от българите имат психически проблеми и болшинството от тях не търсят лекарска помощ за тях.

Съществуващото законодателство предполага, че желаещият да притежава и носи огнестрелно оръжие трябва да премине през психотест и да докаже, че не се води на отчет в психодиспансер. Всеки психиатър ще ви каже, че психотестовете не са универсален метод за откриване на отклонения, а психодиспансерите не работят в единна информационна система...

Липсата на дисциплина сред българите също е огромен проблем и това перфектно личи от стотиците притежатели на законно оръжие, които всяка Нова година се считат за задължени да изпразнят един пълнител във въздуха.

Да можеш да го ползваш

Причина номер едно за желанието на българина да притежава оръжие е гарантиране на неговата лична безопасност, безопасността на близките му или на собствеността му. Или поне той така твърди, обзет от романтичната идея, че ако на кръста му виси пистолет, а на стената му пушка, никога нищо лошо няма да му се случи.

Всъщност повечето хора стават жертва не защото нямат адекватни средства за самозащита, а просто защото не са подготвени психически за евентуалните опасности. Всеки, занимавал се с каквото и да е бойно изкуство, знае, че умът е най-доброто ни оръжие и че всеки двубой се печели или губи първо в главата. Няма смисъл да се задълбаваме излишно във философската страна на бойните изкуства, но фактите са такива, че много често хората загрижени за собствената си безопасност не полагат елементарни усилия, като например да се запишат на курс по например джу джицу, от който не само, че ще имат физически, но и умствени ползи.

Един от последните перфектни примери за това, че оръжието не гарантира нищо, е убийството на собственика на обменно бюро в Пловдив. 65-годишният Стефан Техов е притежавал законен пистолет, но в крайна сметка е убит именно с него след ръкопашна схватка с нападателя си.

За съжаление, нашенецът, сдобил се с огнестрелно оръжие, често забравя, че трябва да тренира с него за да е подготвен да го използва. Това, обаче не се прилага в практиката, нито има изискване да го прави.

Не сме агнеци на заколение

Често в дискусията за това дали да се либерализира правото за носене и използване на оръжие се прокрадва тезата, че българският народ е оставен без всякакви методи за защита срещу произвола на беснеещата престъпност.

Законът, който регламентира притежанието на огнестрелно оръжие, е сравнително рестриктивен и това е правило за всяка една страна в Европейския съюз. В интерес на истината законите в например Румъния и Великобритания са далеч по-рестриктивни от нашите.

Но ако оставим огнестрелното оръжие настрана, то методите за самоотбрана са ограничени единствено от богатството на въображението ни.

Да започнем с газовите пистолети. За разлика от много други държави в Европейския съюз това оръжие не се подлага на никакви рестрикции у нас. Единствено притежателят му трябва да е над 18 години и след закупуването му, то да бъде декларирано в МВР. Второто много често не се спазва, а и няма механизъм за налагане на такова деклариране.

При хладното оръжие практически липсват всякакви ограничения. Човек може да се разхожда из центъра на София с меч на кръста и от законова гледна точка, това не е по-различно от носенето на чадър или чанта.

Лъковете и арбалетите са също без всякакви ограничения. За около 500 - 1000 лева може да бъде купен мощен арбалет, който гарантирано да убие човек на дистанция 200 метра, но според законите у нас въпросното оръжие, въобще не се класифицира като такова.

За палки, електрошокове, спрейове за самозащита и прочие помощни средства, даже няма смисъл да говорим. Те също не са подлагат на законови ограничения и често са в пъти по-ефективни за самозащита от огнестрелните оръжия.

И накрая остават десетките бойни изкуства, които всеки българин може да усвоява без всякакви проблеми.

Да, всички тези методи за самозащита изискват повече или по-малко предварителна тренировка и увереност, за да могат да бъдат използвани ефективно. Но, както видяхме и противно на общоприетото схващане, същото важи и за огнестрелното оръжие.

Пистолетите не са панацея

Трудно е да се намери каквато и да е статистика, която пряко да свързва притежанието на оръжия сред населението и нивото на престъпност. Различните социални и икономически фактори са далеч, далеч по-важни от това, дали оръжието е разпространено или не.

Швеция например е страна с доста рестриктивни закони за притежание на оръжие, но в същото време нивото на престъпност в страната е едно от най-ниските в света. И обратното, в САЩ притежанието на оръжие се гарантира от конституцията, нещо рядко срещано, но нивата на престъпност са едни от най-високите в развития свят. Разбира се, съществуват и други примери. Като Великобритания със своите рестриктивни закони и висока престъпност и Швейцария с масово притежание на оръжие и ниска престъпност.

В България имаме много проблеми свързани с липсата на достатъчно законност. Дали ще говорим за неефективна полиция, проблемите в прокуратурата и съдебната власт или наличието на цели квартали и области, където законите на републиката почти не важат, то е трудно да си представим, че каквато и част от това може да бъде решено чрез раздаване на пистолети на всеки пълнолетен.

Битовата престъпност в малките населени места няма да изчезне с либерализирането на оръжейните закони, защото просто жертвите на този тип престъпления няма да могат да си позволят да притежават огнестрелно оръжие. Цялата процедура по изкарване на разрешително за оръжие, заедно с покупката на задължителната каса, пистолет, боеприпаси и аксесоари към него излизат минимум 1500 лв. Колко пенсионери, чиито кокошки се крадат, могат да си позволят такива суми? И колко от тях въобще ще могат да се защитят, ако ще и да им се зачисли по един „Калашников" безплатно?

Друг тип престъпност, от който тежко страдаме, а именно тази по високите и средни етажи на властта, също трудно ще се трогне от един по-либерален оръжеен режим, макар и мнозина да си мечтаят за една революция с масови разстрели на всеки овластен.

Отговорът на проблемите с престъпността не е по-малко закони, не е дори повече закони, а просто е спазване на сега наличните такива по най-добър и ефективен начин и завръщане на доверието на гражданите в институциите. Признавам, това е невероятно тежка задача, далеч по-трудна от тази да се облекчат законите за притежание на огнестрелно оръжие и тези за законната самоотбрана.

Но лично аз предпочитам децата ми да живеят в страна с върховенство на закона, а не в „държава", където всеки е запасал пистолет, взел е закона в свои ръце и го прилага по свое усмотрение.