На един познат жена му полудя. Ей така, докато спорели за някаква тъпотия, нещо у нея прищракало и изпаднала в истерия. Първо помислил, че тя се шегува, защото станало за времето, за което си поемаме и издишаме въздух.
После решил, че има проблем, но той е моментен, нещо като спонтанно изпускане на нервите. Минало някакво време обаче, лудостта я обземала все повече и повече и накрая сцената завършила с екип на бърза помощ, успокоителен коктейл във вид на инжекция и препоръка да се консултират с психиатър.
Нещата след това се развили непредвидимо бързо - нова криза на следващия ден, крясъци, въргаляне по земята, опит за бягство от къщи. Положението скоро излязло от контрол.
Същата тази отговорна майка и съпруга, жената с образование, кариера и завиден приятелски кръг на няколко пъти напускала дома си по нощница в малките часове, бродела из квартала да събира фасове от земята.
Държала речи и пеела пред кварталния магазин, ровела в кофите за боклук, за да търси загубени някога неща...
Оттам нататък историята става диагноза. След месец престой в клиника и продължителна терапия жената на моя познат излезе от болничното заведение като поредния картотекиран случай на биполярно разстройство. Ако не знаете какво е това, представете си, че у вас живеят двама души, които имат еднаква сила и влияние над ума и тялото ви.
Единият е този, когото вие и другите познавате - т.нар."нормален" или "психически здрав" човек. Другият е "разстроеният" - еуфоричното, а после дълбоко депресирано, страдащо и нелогично човешко същество, чието поведение и логика не разбирате.
Добрата новина в случая е, че на биполярното разстройство се влияе успешно с подходяща медикаментозна и психологическа терапия.
Казано директно, има си хапчета, които трябва да се пият редовно, има и психиатри и психолози, консултациите с които трябва да станат част от живота, и това е - можеш да живееш пълноценно, както преди, както живеят другите. Въпросът обаче е винаги онзи, "нормалният" у теб, да държи контрола.
Всъшност този текст беше провокиран от една статистика, обявена пред заседание на Министерски съвет от министъра на здравеопазването Кирил Ананиев. Според нея у нас има дванайсет държавни психиатрични болници, толкова центрове за психично здраве и още двайсет и две психиатрични отделения в различни клиники.
Капацитетът на тези заведения за здраве на душата е почти постоянно напълно зает.
Така да се каже, четиресет и шест звена за поддържане на психиатричен баланс се пръскат по шевовете от работа.
При това там са една част от онези, които действително се нуждаят от помощ - специфичното на онова състояние, което подигравателно наричаме "полудяване" е, че често самият болен не си дава сметка за това и нуждата от специализирана помощ се осъзнава от странични хора.
В психиатричните отделения, клиники и центрове се опитват да се върнат към себе си нашите близки - партньорите ни, приятелите ни, братята и сестрите ни, децата ни. Обикновено ние ги водим там, защото разчитаме не само на адекватно лечение, но и на добросъвестна битова грижа.
Някак да не са унижени, да не им се присмиват, да не ги мачкат. Защото и без това чувствителните им души са ранени, а кой, ако не ние, близките на онези, които "откачиха", най-добре знае какви хора са те всъщност. Какви личности са. Какви любими, какви съпрузи, какви майки и бащи са, какви професионалисти, приятели и готини хора са, когато са себе си...
В доклада си пред Министерски съвет министър Ананиев казва още, че над 50% от базата на тези психиатрични места за помощ е в критично състояние. Нали знаете какво означава "критично състояние" на езика на българската политика? Означава, че те просто са негодни за употреба, вредни са, отвратителни са.
В края на миналия месец психиатърът Владимир Сотиров публикува в профила си в социалната мрежа лични кадри от център за психично здраве в София.
Картината не изненадва - затворнически легла, навити на топка стари одеала, под които са се свили човешки тела, мръсни възглавници, оглозгани от времето стени, наритани метални врати без брави, отчаяни или несвързани надписи по стените.
В един от тях дори се пита в кой век живеем. Значи дори на т.нар. "откачени" им прави впечатление, че разбитата душа на един съвременен човек не може и не бива да си събира счупените парчета в подобна адска бездна. Лудостта може да е неразбираемо за другите състояние, но тя не е лишена от достойнство и човечност. Или поне не бива да бъде. И това зависи най-вече от нас - "нормалните"... засега.
Да оставим сега доклада на Ананиев и съгласието на министрите, че заведенията за психично здраве се нуждаят от десет милиона лева за спешни ремонти.
Нали знаете, че дори и да бъдат отпуснати и изцяло усвоени за целта (което е твърде романтично за вярване), тези пари са достатъчни само за замазване на положението. Има обаче и един по-сериозен аспект на проблема с лудостта у нас. И той е в начина, по който обществото у нас я разбира и третира.
Факт е, че излизането извън общоприетото за нормално плаши и това не е само български феномен.
Лудостта по принцип предизвиква дистанция, защото променя познатата логика и никога не знаеш на какви кодове се основава. У нас обаче, както повечето приемани за необичайни различия (включително религиозни, национални, физически или сексуални), този обществен страх се освобождава по два начина - с присмех или с агресия.
Езикът ни изобилства от негативни, осмиващи и много красноречиви начини да назоваваме лудостта - за излезлия извън реда казваме, че "му хлопа дъската", "пере го сачмата","не е сам", че е "тра-ла-ла", "ку-ку", "не с всичкия си", "перко", "кукувалс".
Казваме, че е "луд за връзване", което някак логично полага на една права лудостта с принудителното ограничаване от свобода. Световната литература си има своя интелектуално побъркан Хамлет и мечтателно откачен Дон Кихот.
Ние си имаме Мунчо от "Под игото" - "единственият човек, който се осмели да протестира", както Вазов завършва романа си.
Лудостта не е толкова проглеждане отвъд видимото, някакъв вид преосмисляне на съществуващото, а е бунт, дръзване. Лудият е този, на когото "не му пука". Той изрича истини и прави забранени неща, затова е опасен. В среда, която априори вярва в смирението, послушанието и скатаването, ненормалният е бомба със закъснител. В този смисъл като осъзната опасност той трябва да бъде държан далече, да е в изолация и под наблюдение.
Лудостта, както останалите "различия", се приема за бъг в системата, който трябва да се отстранява без мисъл и без милост. Лудите не бива да са около другите, приети за "нормални", защото застрашават тяхната сигурност. Този подход е отречен отдавна, но продължава да се прилага в българските психиатрични болници - и неслучайно над 50% от тях са в критично състояние, което още повече уврежда, вместо да лекува пациентите. Уврежда и работещите в тази среда.
Четох наскоро, че учени разработили мобилно приложение, което ще може да регистрира симптоми на ранна депресия. То щяло да бъде особено полезно за тийнейджърите, които прекарват повече време с мобилните си устройства и вследствие на тази своя привързаност са силно предразхоложени към психични проблеми.
Както виждате, кръгът се затваря - полудяваме, заради високите технологии, чрез които след това ще лекуваме своята лудост.
Както и да го гледаме, това си е чисто признание, че хората извън зоната на "нормалността" ще стават все повече. Затова е необходимо не да позамажем с боя очуканите психиатрични клиники и да подсилим решетките в психодиспансерите, а да стигнем до ума на хората. И да им помогнем да осъзнаят две неща.
Първото е, че лудостта не е проблем само на полуделия, а на всички ни като общество, защото ние сме както причината за него, така и носещите последствията от него. И второто и по-важно е, че никой от нас не е застрахован от това утре да се превърне в следващия "луд".
Нали ви казах - жената на моя познат премина границата точно за едно вдишване и издишване. Имайте го предвид, когато някой ви каже, че лудите не заслужават, понеже не разбират. Достатъчно е, че ние, нормалните до доказване на противното, разбираме.
Нарича се човечност.