Гледката е почти толкова сюреалистична, колкото и притеснителна: три момчета в началото на пубертета, ровещи ожесточено земята с голи ръце и пръчки. Това е някакъв вид игра за тях, макар и детската невинност отдавна да е напуснала този лагер на бежанци, притиснат между северната сирийска и недружелюбната турска граница.
Мохамед Зафир обяснява, че "разкопките" им са вид застраховка - в случай че "дойдат самолети, които да ни обстрелват с бомби". "Слагаме децата в дупките, за да ги скрием, но, разбира се, ги правим достатъчно големи, за да събират 20-30 деца," разкрива той.
Това е болезнено свидетелство за бързия и неестествен път към зрелостта. Часовете, които нормално би трябвало да бъдат прекарвани в безгрижни разходки и игра на футбол, са изгубени в копаене на скривалища от въздушни атаки. Мохамед може да опише различните шумове, които идват от самолетните снаряди, гранатометите и картечниците.
Освен това, момчетата прокопават импровизирани дупки за шпионаж в скривалището, така че да могат да виждат какво се случва навън по време на всяка атака. Те са изключително базови и се правят изцяло от кал, омесена с ръце, ала са всичко, с което момчетата разполагат.
Такъв е животът на 8000 сирийци, оставили всичко зад гърба си
Въпреки че се намират на по-малко от 100 метра от икономически развита държава-членка на НАТО (Турция - белл.р.), буквално на прага към Европа, те обикалят за дървени и пластмасови отпадъци, които горят, за да се топлят.
Оскъдната си храна допълват с различни бурени и растения. Вече 22 месеца във война, въпреки съчувствието и моралната подкрепа на целия свят, тези хора са изправени пред сурова зима с ниски температури и несигурна прехрана.
Бегълците в лагера Баб ал-Салам на границата на Сирия могат да видят турските бежански лагери от покривите на своите постройки, ала засега Турция не желае да ги приюти. И така те са заседнали между войната, от която са избягали, и външния свят, който отказва да ги приеме.
Те наброяват около 200 семейства, като тази цифра расте постоянно и запълва все по-решително пластмасовите палатки, които стават за временен подслон през лятото, ала няма как да ги защитят от зимните студове.
Хасан Шамо преди е работел в близкото градче Азаз за Червения полумесец и сега е нещо като организатор на този растящ бежански лагер
Той обяснява защо толкова много хора са се оказали блокирани от Турция. "80% от хората тук дойдоха, надявайки се да пресекат границата и да избягат в Турция," разкрива той, "ала турското правителство спря да приема бежанци преди 6 седмици. Хората са бесни, а ние не можем да отговаряме на голяма част от ежедневните им нужди".
Тук, на метри от турските магистрали, отвреме навреме може да се чуе и далечният грохот на артилерията - напомняне, че войната, от която са избягали, си остава по-лошата опция в сравнение с мизерията, пред която са изправени сега.
Зимата обаче ще бъде най-големият им враг през идните месеци. Десетки семейства вече са се възползвали от бетонните подслони за камиони в близост до границата, премествайки палатките си в подобните на хангари помещения с надеждата, че покрива над главите им ще ги предпази малко по-добре.
Ала за дъщерята на Абдул Кадр ал-Хасан - Сихам, студът идва твърде бързо
Прегърнал оцелялата си дъщеря, едрият мъж обяснява как е починала Сихам. "Тя не беше болна. Нямаше никакви проблеми. Бяхме останали до късно една вечер и си играехме," разказва той. "Когато се събудихме на сутринта, тя беше свита на кълбо от студа. Погребахме я в селото. Сега сестра й се страхува от студа".
Ако семейството му имаше печка в палатката си преди няколко седмици, Сихам щеше да оживее. Ала борбата за топлина крие своите опасности. Дървото е рядкост. По-лесна за намиране е пластмасата, която гори с остър и парлив дим. Децата обикалят полетата за това "съкровище", ала след това понасят последствията от топлото: отровна вълна от пушек, която е причината за раздиращата кашлица, чуваща се от всяка палатка.
Когато слънцето започва да залязва, децата намират къс земя, обрасъл с билки и бурени, които събират за храна. Въпреки че се намират толкова близо до икономически развита държава, те са принудени да живеят в мизерия и постоянен страх от войната в родната им държава. Ала изглежда, че точно сега това е най-доброто, което светът може да предложи на тези 8000 сирийци.
