На 9 ноември информационните агенции обявиха учредяването на нова националистическа партия под описателното - и не оставящо място за въображение - име Националистическа партия на България.
Социалните мрежи споменаха, че 9-ти ноември е важна дата в този контекст, но повечето медии от мейнстрийма някак си го пропуснаха покрай ушите. Може да сме сигурни, че тази дата не е била избрана произволно. О, да, каквото и друго да кажем, едно нещо не можем да им отречем - новоосветените националисти наистина са изчакали подходящото време за вход сцена вляво.
Kristallnacht. Трудно е за вярване, но това е нещо, което не се учи в училище. Изглежда като че ли българската история - и, между впрочем, световната история - навлизат в застой някъде около Санстефанска България, след което постепенно изчезват напълно, пропускайки Първата и Втората световни войни, понеже за нас, като горди българи и граждани на Европа, най-важното е да останем с дълготрайни впечатления от хан Крум, цар Симеон и "златните дни".
Учителите дръзват по-нататък от Стефан Стамболов само един-два пъти в 12-те години силно политизирано обучение. Може би това е причината никой да не бъде възмутен, когато излязоха новините, че нови националисти са се опитали да си присвоят 9-ти ноември. Или може би никой не намира нищо лошо в това.
Като се има предвид опитът от предишните няколко месеца, не мисля, че можем да пропуснем това като възможност. Друго, което не се учи, е Мартин Лутър Кинг. Защо да учим как едно малцинство се е борило за свободата си? Това не сме ние, това не ни засяга, кой си позволява да ни каже, че е важно?
Да започнем от Kristallnacht? На 9-10-ти ноември 1938 г. организирани нацистки младежи, както и много други, рушат на тълпища в публичен линч, заграбват каквото им видят очите и го хвърлят по витрините на евреи, а хора, които отказват да се включат в погрома, са зверски пребивани от тълпата.
В чест на 75-ата годишнина от Нощта на Счупените Стъкла, The Guardian публикува спомените на Джон Избики, който разказва как като 8-годишно дете е гледал от балкона, докато тийнейджъри са хвърляли тухли по магазина на родителите му. Докато родителите му са били вътре.
Нощта на Счупените Стъкла е квинтесенцията на омразата към различния, на построяването на изкуствени стени, за да бъде наричан той различен. И на годишнината от тази дата в България се пръква нова националистическа партия. България е отгледала хора, които си позволяват да направят това. Това са хора, които никога не са си дали сметка какво това означава, никога не са си дали усилието да се поставят на мястото на другия.
И това се случва, защото цялата ни система го позволява - защото те знаят, че говорят на нация, която си няма и идея за какво става дума.
Когато произнася думите "имам една мечта", Мартин Лутър Кинг е знаел, че Маршът срещу Вашингтон ще бъде запомен в историята като "най-голямата демонстрация в името на свободата". Не е ли време да мръднем по-напред 50 години по-късно? Не е ли време да намерим по-добро значение за "демокрация" вътре в себе си? Или не сме научили нищо за последния половин век?
Впрочем, за да си дадем сметка колко време е трябвало на човечеството, за да разбере това, можем да се обърнем към погребалната реч на Перикъл: "... Законът раздава еднаква справедливост на всички насред личните им различия".
Да, Кинг не е можел да знае, че 50 години по-късно египетски бежанец ще скита из центъра на столицата на европейска държава и ще пита накъде е посолството, само за да получи подигравките на две сервитьорки и техните клиенти.
Не е можел да знае, че откровено расистка партия ще влезе в парламента, подкрепяща така наречената - или по-скоро самонарекла се - "левица". Не е можел да знае, че обществото на същата тази страна ще бъде едно от последните в света, които смятат за нормално да наричат чернокожото си население с думи с расистки конотации.
Всичко това е толкова крайно, че звучи едва ли не като обща теория на морала, която рецитираме във време на спокойствие. Или поне би звучало така, ако не бяха заглавията във вестниците. Блогър описва как момче е пребито на улицата от скинари като никой не е достатъчно смел, за да му помогне.
Бежанка е държана като заложник в дом за бегълци, откъдето не я пускат със седмици. А, и за да продължим със затворническата аналогия, детето й - родено на българска територия - също не е пускано и не получава българско гражданство.
Когато скрит расизъм отрича закона, трябва да знаем, че сме затънали до кръста и ще видим зор да се измъкнем. Бивш военен застрелва цяло семейство и е предложен за национален герой. Можем да продължим до утре. Има и дребни случки с не по-малко значение.
Учителката по английски на брат ми - в център с, между другото, международна репутация - разказва расистки виц в час. Когато майка ми се обажда, за да се оплаче, отговорът, който получава от секретарката, е: "Може би контекстът го е позволил". Сигурно ми липсва въображение, но не мога да се сетя за контекст, в който расистки вицове са позволени.
Примери като тези се изсипват върху нас и зачестяват все повече и повече, докато Тълпата набира скорост като лавина от сляпа омраза. Все повече и повече врати се затварят със същия тревожен знак, висящ отгоре - само за "наши", само за "истински българи" - сред тези врати са и свободата и стремежът към щастие.
Да цитирам Тери Пратчет, коефициентът на интелигентност на тълпата е равен на коефициента на интелигентност на най-тъпия й член, разделен на броя участващи. Човекът от масата никога не пита. Той никога не мисли, той прави каквото прави тълпата.
Българското общество не бива да се превръща в тълпа. Това да бъдеш тълпа не е същото като това да бъдеш единен. Обединени от ярост и омраза не означава силни. Когато никой не казва на едно общество, че е лошо да бъдеш прост и озлобен, обществото прави каквото може, за да го забрави. И тогава, мечта и мечтател да ни дойдат на помощ.
