Днес щеше да навърши 83 години. Ако беше жив. Баща ми.
Не се разбирахме много. Всичко започна от деня, в който ни остави сами с майка ми. Тогава се сбих в училище. Присмиваха ми се, че нашите са разведени. Не бяха. Плачех и се биех.
Баща ми получи писмо от мен. Сълзливо. За случката. Майка ми диктуваше. С нарисувана моя ръка. С която съм се бил за него.
И тогава той дойде при нас. Искаше да се развеждат. С майка ми. Говореха си тихо. Бяхме тримата. В един файтон. От тропота на конете и от подвикванията на файтонджията не чувах нищо от разговора.
И тогава мама се разплака и ме прегърна. Бяха се разбрали. Да не се развеждат. Заради мен. Но вече не обичах толкова много баща си. После отидохме при него.
Пораснах. Караха се с майка ми. Тя плачеше. Не го обичах толкова. Баща ми. Караше се и с мен. За обичайните неща. Как можеш да обичаш някого, за когото баба ти е казвала, че не е добър? И си виждал майка си да плаче. От обида.
Отраснах при тези жени. Не разбирах защо баща ми им причиняваше това. Сега си мисля, че може да не съм бил прав. Да не обичам баща си. Колко лесно се манипулира едно дете. Със сълзи. Но пък баща ми си е имал приятелка. Докато е бил женен за мама. Не знам тогава кой е бил прав. Чувах само майка си да плаче. И така си растях. Само истината на мама.
Пак тогава. Веднъж пред огледалото. Поисках баща ми да умре. Беше ми посегнал. Болеше ме от шамара. Не го обичах вече.
Много по-късно баща ми се разболя тежко. От тумор. В мозъка. Ходихме по доктори. Нищо не помогна. Почина. Днес щеше да е на 83. Ако беше жив. Родителите са живи, докато са ни нужни.
Сега плача за баща ми. Глупости. За себе си плача. Искам да разбия онова огледало. Искам баща ми да е жив. Не мога да върна нищо. А това ме прави виновен. Завинаги.
Дали са заставали децата ми пред огледалото?...
