На 10 май т.г. се навършват точно 22 години и 6 месеца от паметния 10 ноември 1989 г., сочен за начало на т.нар. демократичен преход. Годишнината не е кръгла, но е по особен начин интересна - това е точно половината от предходния 45-годишен период, на който мащабната обществена трансформация обещаваше да даде исторически реванш. Ако си представим деветте петилетки на соца като футболен мач, излиза, че сме в края на първото полувреме от реванша. Иначе казано, моментът е подходящ за някои изводи относно играта и постигнатите резултати, поднесени в стегнато резюме, както правят футболните коментатори след рекламите.
Какво постигна българското общество в политически, икономически, социален, демографски, културен и най-сетне в морален план? Достатъчно е тази вече некратка историческа отсечка да се сравни с останали пет равностойни като продължителност периоди от новата история на България, за да се види, че в голямата си част резултатите от т.нар. преход са смущаващи или направо регресивни.
Многопартийната парламентарна система, която замени стария тоталитарен режим, се оказа по-скоро инструментална, а не съдържателна част в технологията на промяната. Левият политически спектър през всичките години беше доминиран от БСП, която съдържа в себе си полюсите на цяла политическа система - пауперизиран (или пенсиониран) пролетариат, носталгични комунисти от сталински тип, социалдемократическа фракция, олигархическо крило, генералско движение и т.н.
Единството в тази разнолика политическа сглобка е върховна идеологическа ценност, но явно не общата идеология го крепи, а сложен баланс на интереси. Впрочем сходна е и политическата анатомия на ДПС. В десния спектър и в центъра преходът произведе двайсетина политически формации, които на моменти приличаха на диви враждуващи племена - СДС, ОДС, ДСБ, "Либерали", ССД, разни земеделци, НДСВ, РЗС, "Атака", ВМРО и др.
Тази твърде пъстра и заредена с нестабилност политическа картина изглежда странно - сякаш "десните" партии (при цялата условност на понятията "ляво" и "дясно" в български условия) служат като бутало в двигателя на "левицата", за да може тя ту да упражнява цялата власт, ту само част от нея. Както и ставаше. Като резултат десницата постепенно се изхаби и пространството беше заето от ГЕРБ, която се заяви като дясна партия по стечение на обстоятелствата - там имаше ниша за развитие.
На практика през целия преход партиите не бяха форма на политическо представителство на социални групи, а по-скоро инструмент за преразпределяне на икономически ресурс. Поради което в медиите днес думата "политик" най-често звучи с отрицателна конотация. В очите на простолюдието той е алчно, корумпирано и възглупаво, но речевито (или получленоразделно) същество. Е, не всички политици се вписват в тази представа, но тя е колкото инфантилна, толкова и реална. Питаме се защо храбрият и изтъкан от добродетели български народ произвежда точно такива политици и ни е страх да си отговорим.
Събирателният образ на българския предприемач, индустриалец и бизнесмен, изграден в годините на прехода, не е по-привлекателен от образа на политика, вероятно поради факта, че бизнесът и политиката живеят в нечиста прегръдка. Бизнесът така и не успя да моделира представата за богатия човек като социално отговорен и ангажиран към общото благо индивид. Историята на българската приватизация някой ден може да послужи като наръчник за малки, средни и много големи измами.
Нейният основен герой е внезапно забогателият тарикат, който след като е източил и докарал до фалит (не без политическа протекция) няколко големи и построени при соца предприятия, днес блажено обикаля светските сборища, облечен ту целия в бяло като някакъв лебед, ту в палто от крокодилска кожа. Повечето разкази за големите български богатства като правило са съставени от примери за откровени кражби, корупционни схеми и криминалност.
Крилатата фраза на Доган за партийните обръчи от фирми има и обратна сила. Бизнесът също си направи обръчи от партии.
У нас големият бизнес е възможен само с протекцията на държавата. Без нея предприемачът плува в сярна киселина. Формално погледнато институциите на държавната власт са независими, но всъщност не са. Усещането, че държавата се управлява по-скоро "ръчно", а не от демократично избрано политическо представителство, никога не е преставало да бъде валидно. Демократичната като форма институционална система в действителност се оказа фасада на едно олигархично по същество управление.
Едва ли случайно парадигмални политици на прехода като Луканов, Доган, Костов, Първанов и настоящият премиер Борисов повече или по-малко основателно бяха подозирани в много тесни връзки с олигархични и сенчести, но реални центрове на власт.
Съдебната система постоянно произвеждаше и продължава да произвежда комедийни сюжети и фарсове. Защо го прави? Защото е прекалено независима или заради нерегламентирани, но железни зависимости?
Икономическите трансформации в годините на прехода обогатиха българския език с нова дума - рекет. С тази сладка и грозна работа се занимаваха както чисто криминални структури, така и официални държавни институции, заедно и поотделно. За да платиш 2 лв. такса на държавната администрация, плащаш 4 лв. такса на услужливо настанената до държавното гише банка. Това е рекет. Дребен, но масов.
Между другото над 80% от работодателите у нас са със средно и по-ниско образование, според наскоро оповестена статистика. Явно не цензът е основен двигател на българската икономика. В бизнеса, според една сполучлива забележка от началото на 90-те, влязоха твърде много борци и нито един шахматист.
Днес световната икономическа криза служи като оправдание за икономическите несполуки на правителството, но за мнозинството българи кризата през изминалите 22 години беше перманентна и започна още при правителството на Димитър Попов.
По подразбиране целта на прехода беше повечето хора да живеят по-добре.
Това не стана и явно не беше предвидено да стане, поради което целта на трансформацията беше предефинирана в движение - предаване на държавната собственост в "правилните" частни ръце, членство в ЕС и НАТО и дотук. Предефинирането роди и мантрата за "края на прехода". Доскорошни партийни и комсомолски функционери се самообявиха за рефери и след като хванаха стикове за голф, решиха, че е време да свирят край на мача.
Какво донесе преходът в социален план?
Замиращо обществено здравеопазване, окаяно държавно образование, почти катастрофирала пенсионна система и най-важното - шокиращ демографски срив. За 22 години страната е загубила около 1.7 млн от населението си. През нито един съизмерим период от последните 130 години, въпреки участието в пет войни, при това в четири от тях като победена страна, България не е губила 18% от населението си. Вярно е, че огромната част от тези българи емигрираха и днес са част от "другата България", но след едно или най-много две поколения тя ще се стопи, тъй като неизбежно ще бъде интегрирана в чужди култури.
Какво постигна преходът в духовен и културен план? Едно от най-нелепите му творения беше разколът в църквата. През 1992 г. СДС опита да я оседлае с технологията и правния арсенал на комунистическите власти след 1946 г. Опитът се провали, но след десетилетие на безмислена и зрелищна враждебност между православното духовенство и държавата. Това впрочем отне много от политическата харизма на десницата. Тази част от прехода предстои да бъде внимателно изследвана и обяснена.
Днес има различни версии за генеалогията на разкола. Според една от тях той е сръчно заплетена интрига на ДС, за да се отстрани църквата от активна обществена роля. Може това да е отчасти вярно, но според личното ми мнение разколът беше по-скоро звънтяща глупост, родена от невежествено отношение към църквата. Глупостта като снежна топка набъбна и обрасна с лични амбиции и икономически интереси от криминално естество, превърна се в партийна програма и държавна политика. Наложи се всеправославен събор на предстоятелите на всички поместни църкви да се събере в София, за да обясни на българските държавници кой е каноничният синод и кой е патриарх. По-голямо унижение за уж традиционно привързаната към църквата десница човек трудно може да си представи.
Периодите на икономически и социални кризи често се оказват време на културен разцвет. Така е било у нас в годините между двете световни войни, когато българското общество, след като е загубило исторически територии, търси хоризонт за развитие в културни пространства.
В годините на прехода тази магия не проработи. Най-търсеният културен продукт се оказа чалгата. През деветте петилетки на предходния исторически период въпреки идеологическите догми България имаше писатели като Емилиян Станев, Ивайло Петров, Радичков, Димитър Димов, Димитър Талев, Станислав Стратиев, Константин Павлов, Далчев и нека да не изброявам всички, оставили трайни и необременени от идеологически компромиси литературни творби. Постигнатото след 1990-а в тази сфера е несравнимо по-скромно и свързано с две-три имена, които съзнателно ще спестя. Отсъствието на значителни литературни фигури, които да легитимират въжделенията на прехода, позволи на някои стари "априлски сърца" да вършат и тази работа. И те охотно го правеха, заемайки мъдри пози, осенени от дарбата да преследват собствени интереси, докато заявяват преданост към обществените.
Истинска катастрофа е урбанистичният образ на прехода. Достатъчно е човек да се разходи из Банско, по Черноморието или в софийския квартал "Манастирски ливади". Общото впечатление е за страна, населена от хора с влечение към пошлото, неестетичното и луксозното. Лайтмотив на презастрояването по морето беше мантрата за развитието. Проблемът е, че когато пред простия, примитивен и безвкусен човек се отвори поле за развитие, той си развива и простотията.
Създаденият през изминалите две десетилетия български образ на успеха е твърде често отблъскващ. Някога успешната кариера в която и да било сфера изглеждаше осъществима при определени условия - образование и компетенции, контакти, протекции, амбиция, чар и малко късмет. Днес всяко от тези условия е валидно, но има и още едно - безсрамието. Немного отдавна в изявление за медиите главният прокурор Велчев използва израза "старомодна почтеност". Истината е, че почтеността наистина стана старомодна. Безсрамието днес е сред типичните черти на медийно осветения български елит. Тривиалните някога детски мечти (инженер, лекарка, учител, летец, офицер, космонавт) днес са съвършено различни. Неговата е да стане мутра, а нейната - да стане к...(омпаньонка). Тъжно е.
Основен маркер на демокрацията са свободните медии. В началото на прехода за малко и у нас бяха свободни, но отдавна не са. България е на 78-о място по свобода на печата заедно с Индия, Унгария и Монголия, според класация на "Фрийдъм хаус", включваща 197 държави. Българските медии са класирани като "частично свободни". В челото на класацията ("свободни") са Финландия, Норвегия, Швеция, Белгия, Дания, Люксембург, Холандия, Швейцария. Прави впечатление, че същите страни са в челото и в класациите за съвкупно национално щастие. Изглежда има връзка между двете неща.
Очакванията преходът да очертае нов и общоприемлив морален проект в българското общество, нов тип солидарност не се сбъднаха, а точно това е неговата същинска цел. Свободният пазар, политическият плурализъм и членството в ЕС и НАТО могат да бъдат средства, но не и цел.
Целта има морални и психологически измерения, свързани с човешкото достойнство, и тя не е достигната. Но обилната в началото на 90-те години обществена енергия вече изглежда напълно изчерпана. След 22 години и 6 месеца преход българското общество не поражда оптимизъм за своето бъдеще. То е малодушно, страхливо и консервативно, граждански непълноценно, склонно към дребни шмекерии и същевременно готово да делегира власт на хора, които системно да го ограбват на едро. Това не е манталитет на граждани, а на поданици, очакващи някой да ги освободи от поредното робство. Този път от българско робство. Надявахме се ЕС да го направи, но май няма да стане. Отделните анклави на нормалността около някои университети, в интернет или в тесни и почти маргинализирани интелектуални и бизнес кръгове и бутикови медии не променят общото безрадостно усещане.
Преходът не е завършил, но засега повечето българи са губещи в резултата. Предстои второ полувреме, в което ще се види дали можем да обърнем мача, или преходът ще се окаже прелюдия към националното възнесение.
