Някак усещаме, че дори четирите партии, попаднали в Народното събрание, се чудят как да се измъкнат от идиотската ситуация, в която се озоваха, и това само усилва безсилната ни ярост, защото сякаш дори няма противник, с който истински да се борим, ударите ни увисват в празното.
За мен важният въпрос е не кога - веднага, на европейските, след тях, още по-нататък... - а как ще падне този парламент.
Ето няколко сценария:
1. Най-добрият вариант, това е моралният катарзис на обществото (да ме прощават Аристотел и Лютви Местан, че заемам думата им).
Представяме си, че студентската вълна заразява широки кръгове на интелигенцията, оттам - цялото общество. Формира се нещо като Гражданския форум в Чехия от 89-а, който е морален гарант за очистването на политиката, без пряко да участва в нея. Звучи прекрасно, но за съжаление е малко вероятно. Не само защото интелигенцията ни е слаба и зависима, защото студентите ще заминат със стипендии в чужбина или просто ще се отегчат - просто сериозните духовни събития у нас винаги идват отвън, а в момента глобалната вълна е по-скоро лява /анти-неолиберална/, докато мнозинството на нашата интелигенция е дясно.
2. Следващият по желателност сценарий би бил надигане на масово недоволство, донякъде събудено от студентите и интелигенцията, но в по-голяма степен - предизвикано от корпоративни или социални проблеми.
Кризата в здравеопазването ни дава идея каква мощ може да генерират организираните професионални групи. След тях - учители, миньори, обществен транспорт. Профсъюзите няма да се занимават с флашмобове: те просто ще парализират държавата. В този вариант управляващите понасят тежък политически удар, БСП се раздира от междуособици в продължение на години, ДПС е в изолация, "Атака" - изместена от други теле-националисти. Този сценарий е далеч по-вероятен, бедата е, че при него на власт ще дойдат партии, които не са непременно по-почтени, макар че за известно време ще бъдат наплашени. Вероятно се връща ГЕРБ под някаква форма, някакви нови десни, някакви нови популисти. Ако светът почне да излиза от кризата, това управление може и да се закрепи, но ако не - гражданските раздразнения продължават до другата зима и пак стачки, пак събаряне на парламента.
3. ГЕРБ успяват с процедурните си хватки да обезсмислят окончателно съществуването на български парламент, нервите на някои депутати не издържат, западните съюзници скръцват със зъби, спонсорите на политиците ни преместват залозите - с една дума, серия от задкулисни събития, за които получаваме противоречива информация, а анализаторите страстно спорят "за" и "против" по телевизора.
Този вариант е много вероятен, а неговите последствия ще са тежки: наместо да затвърди доверието в институциите, подобно разпускане на парламента задълбочава отчуждението, цинизма и националната депресия. Т.е. политиката се позакрепва, държавата потъва още по-дълбоко.
4. Накрая най-лошият, но за съжаление - също много вероятен сценарий, това е премерен удар на "Атака", партията, на чийто пръст се държи парламентът. Сценарият е следният: Сидеров изчаква момента, в който се надига масово недоволство от протекционистки тип: проблема с бежанците, либерализирането на пазара на земята, някакви теми, които будят сериозни тревоги и се раздухват в медиите. В момента доверието в тази партия е ниско, затова тя е в режим на стенд-бай. В момента, в който оглави някакво масово недоволство и от името на обидените граждани свали правителството, тя автоматично ще оттегли подкрепата си. Един нов парламент в този сценарий не само ще включва неофашисти, но и ще е раздиран от про- и антиевропейски настроения. Ще се радват ли студентите на такава една "оставка"? Аз лично - не.
Разбира се, всички тези сценарии могат да се случат в комбинация, може би ще има и други, не е лошо все пак възмутените граждани да имаме предвид, че една оставка е символичен акт, чийто смисъл е важен.
Не се спомена само мечтания сценарии - идват братята американци. Еарбрамсите тропат по жълтите павета. Установява се банкеро-фабриканска власт. Провежда се демократичен съд и всички комунисти, синове на комунисти, внуци на комунисти и роднини на комунисти до десето коляно поемат към отвъдното или към Гуантанаво!
Парламентът не е важен. И правителството не е важно. Начинът на падането им обаче е изключително важен. И то не заради неизвестността какво точно ще дойде след тях. То не е за пренебрегване, но е второстепенно. Ивайло Дичев се е заровил в разни умозрителни детайли, а най-същественото го е смотолевил в последното си изречение: че оставката е СИМВОЛИЧЕН АКТ. И не само оставката – целият протест (имам предвид от юни насам) СЕ РАЗВИВА В ПОЛЕТО НА СИМВОЛИТЕ. Това може много добре да обясни всичко, което изглежда странно в него – и заради което интуитивно усещаме, че ТОЗИ протест не е като предишните. Вярно, не е. Той започна заради това, че един символ, Пеевски (на олигархията, подмолната власт и съвременния „успял“ човек), беше назначен от друг символ, парламента (на партизанщината, корупцията и гаврите със законодателството), начело на трети символ, ДАНС (институцията, олицетворяваща сигурността на държавата). Затова протестните прояви от самото си начало приличаха на арт-фест. Хората импулсивно създаваха свои символи, с които да презрат, да осмеят и да се противопоставят на това абсурдно и обидно съчетание от символи, което им се сервира. Затова протестиращите не искат 5 лева месечно увеличение на нещо си. И 50 не искат, и 500. Не защото всичките са си надвили на масрафа – напротив, мнозинството едва ли ходят с повече от 20 лева в джоба. Затова изобщо не желаят да разговарят с властта. Всеки контакт с нея ги цапа. Символично. Затова са толкова единодушни и непоколебими – макар че сред тях има хора с всякакви разбирания и убеждения, които в дебат по конкретни теми често биха защитавали противоположни позиции. Затова не се поддават на никакви опити на статуквото да принизи този протест до обичайните препирни, ухажвания и надлъгвания – които същото това статукво нарича „диалог с гражданското общество“. Този протест, понеже е в полето на символите, не влиза в грижливо подготвяните коловози. Пак затова не действат изпитаните рецепти за създаване на негови фантоми – фалшиви копия, които да объркат и самите протестиращи. Този път фантомите не могат да объркат даже и страничния наблюдател. Въпреки парите, които се наливат в тях. И пак затова толкова изумително лесно всичките разнородни протестиращи се обединиха около две прости искания: оставка на правителството и нови избори. И не допускат никакво разводняване вече пети месец. (Третото искане – за операция „Чисти ръце“ – което се появи малко по-късно, идва само да подчертае, че това не е протест, който може да се залъже с нещо дребно.) Всъщност това, което хората искат, е ВЛАСТТА ДА ДАДЕ ЗАДЕН ХОД. Искат да видят КАК ВЛАСТТА ОТСТЪПВА. А тя се инати всячески именно защото не иска да допусне това. А не иска, защото то ще означава да отстъпи от контрола и безнаказаността си и да допусне тя самата да бъде контролирана. За архитектите (както и за много от пионките) на тази власт това е равносилно на самоубийство. Въпрос на манталитет. И на натрупани прегрешения, разбира се. Не че правителството е уникално лошо. Писал съм го и друг път: ако то, в същия състав, беше излъчено и работеше при други условия, може би щеше да е приемливо – или поне не по-неприемливо от доста предишни такива. Дори парламентът, в патовата си конфигурация, би могъл да изтъркаля даже цял мандат – ако БСП беше наистина левица, ГЕРБ – наистина дясноцентристка партия, а ДПС бяха наистина либерали. Даже ако „Атака“ си беше в същия вид, останалите щяха да намерят начин да я озаптят. Днес обаче подобен компромисен поглед е невъзможен. Не заради конкретните правителство и парламент, а заради ТОВА, КОЕТО СТОИ ЗАД ТЯХ. Заради фундамента от задкулисни обвързаности и корупция, на който се крепи властта в България като цяло. При такъв фундамент и най-страхотните професионалисти да влязат в Министерския съвет, пак ще са неприемливи. Не заради тях самите, а защото не се вижда откъде и по какъв начин се командват. Оставката на правителството и новите избори не са фикс идея. Те са просто най-елементарното искане, което: 1) е достатъчно конкретно, практически изпълнимо и – веднъж постигнато – необратимо; 2) е толкова ясно и недвусмислено, че по никакъв начин не може да се изтълкува превратно; 3) е достатъчно сериозно, за да бъде възприето като символ. А е толкова важно да се види как властта дава заден ход, защото това би означавало две неща: 1) че властта признава наличието на сериозни дефекти в самата нея; 2) че властта признава гражданското общество за свой ЛЕГИТИМЕН КОРЕКТИВ. Ама не имитацията на гражданско общество, в лицето на разни предвидливо създадени НПО-та и „независими експерти“ с хлъзгаво говорене и неясно финансиране, а истинското – хората, необвързани от партийни и други съмнителни зависимости. Онези хора, на които никой не може да казва как да мислят. Разбира се, че с оставката на правителството и разпускането на парламента няма да потекат реки от мед и масло. Всъщност, възможно е за известно време да стане и по-зле: при тази власт структурата на държавата е като току-що боядисана жигула – не е ясно къде и колко е напреднала ръждата отдолу. СИМВОЛИЧНО обаче нещата ще застанат по местата си. Символично, България ще направи онзи завой, който трябваше да е направила отдавна, ако не бяха оставени да се развихрят престъпните режисьори на досегашното посткомунистическо безвремие. На тези „материалисти“, които са готови да захихикат над думата „символично“, бих препоръчал да се замислят: каква може да бъде една България, в която имената на досегашните висши партийни функционери и икономически феодали предизвикват не респект и страхопочитание, а презрителното „боклуците, дето се издъниха“; една България, в която струящата от политиците надменност отстъпва място на смирение; една България, в която сблъскването със задкулисието и корупцията предизвиква у обикновения гражданин не притеснение, а гняв. И още много неща могат да произтекат от един символичен акт. Затова протестът е такъв, и трябва да си остане такъв.
(продължение – явно минах лимита): И още много неща могат да произтекат от един символичен акт. Затова протестът е такъв, и трябва да си остане такъв. Пак затова е критично важно КАК правителството и парламентът ще слязат от власт. Не може да се допусне да слязат като обидени доброжелатели, останали неразбрани от тълпите неблагодарници; не може да се допусне и да се оттеглят с царственото „айде, като настоявате толкова...“; не бива и да бъдат сваляни със сила, защото незабавно ще се направят на жертви. КАК е много по-важно от КОГА. Те трябва ДА ОТСТЪПЯТ. Което всъщност ще бъде началото на възстановяването на оня морал, за който става дума от юни насам. Като се замисли човек, съвсем логично е истинският, нужният протест да започне именно в полето на символите. През последните 45+24 години толкова символи се разрушиха или бяха заменени с уродливи, бутафорни подобия, че беше крайно време да се сложи малко ред. Тъй че – да, важно е как ще падне тази власт. Но в друг смисъл, не в този, за който разсъждава Ивайло Дичев.
Зелен Бетон ------------------------------- много добър анализ. поздравления.