Бях в Скопие през юли. Едно тъжно, бедно Скопие. Търсих хостела си близо до центъра и се лутах по малки улички, подобни на тези в най-най-окаяните квартали в София. Намерих го сгушен между две разпадащи се сгради. Арт Хостел. Шарен и симпатичен, като хората, които ми отвориха вратата.
Оставих си раницата. И помолих да ме упътят към центъра. Последваха любезни обяснения: "10 минути, не повече. Завийте надясно, завийте наляво, подминете децата, които играят баскетбол в калта, излезте на главната, завийте надясно, завийте наляво..."
Забелязало объркания ми поглед, момичето въздъхна и добави: "Дори и да не успееш да запомниш, просто следвай реката и, като видиш светлина от мрамор, строежи и силна музика, значи си там", каза тя и махна с ръка. Тонът й беше саркастичен и същевременно засрамен.
Знаех за проекта на македонското правителство, наречен "Скопие 2014", който предвижда построяването на десетки паметници на исторически личности, фонтани, скулптури, музеи из центъра на столицата; проект, който успя да раздели македонското общество и да предизвика подигравките на Европа; проект, чиято цена варира според различните източници между 80 и 500 млн. евро; проект, осъществяван в една от най-бедните европейски столици, в която улици около центъра не са асфалтирани.
Всъщност заради това и толкова държах да видя центъра на този град, в който принципно не бих се заседяла. Понечих да разпитам момичето, но после реших, че става твърде тъмно, а исках да поснимам.
Макар и да бях чела за проекта, докато вървях по брега на реката, не можех да си представя какво ме очаква малко по-надолу. Първото, което ми направи впечатление, бяха заведенията около реката. Отворени и пълни с хора навсякъде, оборудвани с плазмени екрани, по които излъчваха Олимпиадата. Звучеше музика от 80-те. Because the night belongs to lovers... ла-ла-ла. Същите ужаси като у нас, по Черноморието особено, си помислих, но като цяло ми се стори тъпо да сравнявам и спрях.
Малко след върволицата от заведения пред очите ми се откри една грамадна сграда. Присвих късогледи очи и прочетох "Археолошки музеj на Македониja". Трудно можете да си представите колко голям ми се стори този музей, особено след като идвах от улицата с разпадащите се малки къщички, без улични лампи.
Продължих напред и пред мен изникна огромният бял мраморен площад, а на него - паметник след паметник, гръцки статуи, войводи с мустаци, триумфални арки, оцветени фонтани, видеоекрани с клипове на популярни македонски изпълнители, Кирил и Методи, Самуил, Юстиниан...
И всичките на равномерно разстояние едно от друго - пльос тук, пльос там, без някакъв видим ред, просто изсипани върху площада. В центъра - нереално голям паметник на Александър Македонски върху кон. А пред него - хора с древногръцки одежди, приканващи туристите за снимка. И хора, хора, приличащи по-скоро на статисти в долнопробен филм, каращи колела в кръг, ядящи сладолед, приседнали над реката, цели семейства, наредени за снимка пред огромните монументи.
Звучи ви кичозно и смешничко, нали? Повод да се избъзикаме с тези малки македонци, дето само знаят да си присвояват чужда история? Които са толкова комплексирани и неосъзнати, че са готови да вкарат милиони в безумни проекти, за да си вдигнат малко самочувствието? Дето ги тормози някакво там примитивно и раждащо на поразия албанско малцинство?
Ха! Само дето на мен усещането ми беше съвсем неочаквано и ме изненада. Отидох да снимам и после да се пробвам да поостроумнича из някой форум или блог. Но ме лъхна студено. Почувствах се все едно някой слага два огромни пръста в устата ми и се опитва да ми натисне езика. Бях пренебрежимо малка, поставена в средата на някакъв призрачен площад, в който хората се смееха изкуствено, наредени около изкуствените паметници, представящи някаква изкуствена история.
И това хич не ми се стори като нечий чужд проблем, напротив - припознах се в собствената си страна там, насред този кич. Представих си, че този вреден и разточителен национализъм се случва в София и не ми се стори невъзможно да се подхлъзнем в същата пропаст - археология, паметници, паметници, археология, пари. Пари. Пари. За глупост.. Но най-вече - за хора като Божидар Димитров и Вежди Рашидов.
Мъчно ми е за македонците. За онези млади, усмихнати хора, които ме посрещнаха в хостела, които после, като се върнах, унило ми обясниха за проекта и които открито казаха, че нямат бъдеще в тази държава - в такава степен нямат бъдеще, каквато ние дори не можем да си представим. И все пак, трябва да сме наясно с техния проблем, с тяхното подхлъзване. Трябва да го обсъждаме и да преценим дали бихме поели в подобна посока.
Защото това, което се случва със Скопие, е страшно и безумно. И би трябвало да стои като един болезнен пример пред всички балкански държавници.
Не искам да вярвам, че тук, на Балканите, сме безсилни да се обединим в общество заради нещата, които ни свързват в настоящето. И можем да крепим самочувствието си само върху някаква изсмукана от пръстите и противоречаща си навсякъде история.
