В българското публично пространство непрекъснато и навсякъде някой говори нещо, което обижда или унижава друг.
И колкото по-успешно обиди или унижи публично, толкова по-абсолютно прав е.
Както повечето "свободи", така и "свободата на словото" често се разглежда от заинтересуваните страни като нещо крайно относително. С една дума тя съществува, само доколкото обслужва егоистичните интереси на онзи, който говори, пише или разпространява каквато си иска информация.
Действителността е, че в България хората са точно толкова свободни, доколкото позволява... недобросъвестността на прилагащите закона.
Точно и ясно. Защото, кое друго, освен законът в една "демократична, правова и европейска" държава, е мерило за собствената ни гражданска свобода?
На обратното сме свикнали в нашата недемократична, неправова, но за радост все пак - европейска, страна.
Законът отдавна се е превърнал в мерило за собствената ни несвобода.
Да вземем например глобата, наложена на журналиста Мартин Карбовски от страна на Комисията за защита от дискриминация. Той беше наказан със 600 лева заради употребата на "женомразка" реч в своя статия.
Резултатът? Когато някоя институция реши да си върши работата и да приложи приетите международни конвенции за защита, например, от дискриминация и установи "език на омразата" - следва "вой до небесата".
Така и Мартин Карбовски изведнъж се чувства засегнат, защото по неговите думи "Аз не съм сам. Има десетина души, които са казали някога някаква такава реплика..."
Наистина ли? А може би са и доста повече.
Разбира се, той ще обжалва решението на Комисията за защита от дискриминация с аргумента, че се ограничавало неговото право на свободен изказ. И, вместо да се замисли за това къде е всъщност цензурата в занаята, той крещи гръмогласно, че имало "донос" срещу грубия му език.
Всъщност, за сведение на хора като Карбовски, разликата между "цензура" и "глоба" е точно толкова гигантска колкото между 600 и 150 000 лева - с толкова Комисията за финансов надзор глоби "Икономедия", защото не са искали да си разкриват източниците на информация.
И той, именно като човек, живял в "две епохи" - както сам се рекламира, би трябвало да е наясно с това.
Както и КФН трябва да е наясно, че да искаш от журналист да си разкрива източниците, независимо за коя медия става дума, е противозаконно.
Това са два примера за санкции, действащи в две коренно противоположни посоки по оста "ограничаване на свободата на словото".
Защото ако едната санкция представлява отявлен опит за потъпкване на журналистическа свобода (с изискването медиите да разкрият публично източниците си на информация), то другата въплъщава крехкия български опит да си послужим разумно с властовите инструменти на закона, когато изказаното засяга големи групи от хора.
И съответно, съвсем логично, ограничава техните свободи.
Но има нещо доста по-важно, което трябва да е мантра на всеки уважаващ себе си жураналист.
И то е, че ако думите бяха безобидни, едва ли някой щеше да плаща заплата за тях.
Точно в това се състои и голямата манипулация на хората, които от трибуната на медийни знаменитости си позволяват да злоупотребяват със своята позиция, използвайки недопустим и за най-жълтите световни издания обиден, расистки и дискриминационен език.
Дотолкова висока е търпимостта ни към "езика на омразата", че често масово не се осъзнава дори, кой кого е обидил.
В подобно замърсено пространство излиза, че "свободата на словото" е нещо като локум, който може да се разтяга безкрайно.
"Е, какво? Нали по-голямата част от хората си мислят като мен?" е популисткото оправдание за същия гореспоменат егоизъм.
"Свободата на словото всеки ден трябва да се разтяга, трябва да се проверява лимитът на думите", тръби високопарно популярният журналист. И трябва да си признаем: той е прав, защото в България е много по-лесно да продаваш скандални метафори, отколкото истина.
И в тази връзка: вие на колко оценявате метафората: "Говори ми мръсно, за да те разбирам?".
"Малките фашистки неща са така: тоя казал нещо лошо, този ме обиди. Кой е обиден? Никой не може да бъде обиден - нито мюсюлманин, нито политик, нито жена, в случая могат да бъдат обидени. Дори да бъдат обидени, Бога ми, нови правила ли създаваме?", пита Карбовски.
Не, за съжаление не създаваме нови правила. Поне и докато законодателството не започне активно и без субективност да се спазва за онези, които обиждат, заплашват, дискриминират и съзнателно извличат полза от разпространяването на омраза и негативизъм.
Това би било малка стъпка в правилната посока.
Защото е ясно, че за големите стъпки към промяна изцяло на медийната среда - нямаме смелост.
