Докато в Европа бяхме заети с изборите за Европейския парламент, в САЩ се случи поредното масово убийство, а няколко дни след него имаше опит за второ. Общото между двата случая е омразата към жените и схващането, че мъжете имат право да накажат всяка, която ги подложи на тежката емоционална травма от отхвърлянето и отказа.
Но това не е всичко. През април друго момиче, едва на 16 години, беше убито от свой съученик, само защото е отказала да му бъде дама за бала.
Ако към тези три събития добавим и големия брой изнасилвания и случаи на сексуален тормоз в Америка, съвсем основателно можем да твърдим, че проблемът с омразата към жените, сексуалната дискриминация и потребността от преосмисляне и правилно канализиране на феминизма е съвсем реален, а може би дори и належащ.
Но защо на нас да ни пука? Все пак шансовете подобни убийства с подобен мотив да се случат в България са нищожни. И това едва ли се дължи единствено на строгите регулации за притежание на оръжие. Важна роля играе и културата, в която са възпитавани българските мъже и жени - колективистичните общества, каквото е и нашето, поставят Аз-а, индивидуалните желания и отстояването на лично мнение на второ място, докато в индивидуалистична Америка те са основен мотиватор. Затова и налагането на собствените желания е по-характерна черта за американската култура. Освен това, съществуват различия и в разбирането за патриархалното. Исторически погледнато, е съвсем логично, че американският патриархат е управляващ и завоюващ територии - било то континентални или персонални.
Патриархатът в българската култура по традиция е закрилящ и осигуряващ - мъжете масово се възприемат като главата на семейството, която трябва да се грижи за осигуряването и защитата на съпругата, децата и родителите си. Всички тези разлики със САЩ създават една среда, в която убийство, основано на омразата спрямо жените, не е напълно изключено, но все пак е малко вероятно. Както мъдро би обобщил дядо Стефчо,
обичаме си женичките, обичаме ги всичките
И все пак това, че вероятността за наличието на даден проблем е малка у нас не значи, че би трябвало спокойно и самоуверено да бъде подминаван. Причините за това са поне две.
На първо място, случаи като този могат да накарат някои от нас сериозно да се замислят къде изпращат дъщерите си да учат или да работят. Дали все пак една държава, в която подобно отношение към дамите е допустимо, с право може да се смята за "страната на сбъднатите мечти"?
Втората причина е свързана с носталгично-хумористичната питанка на покойния Тодор Колев - "Как ще ги стигнем американците?" Ако да бъдеш успешна и богата нация означава да допускаш култура, в която убийствата от омраза се случват толкова често и дори се оправдават от големи групи хора (но на това ще се спрем след малко), струва ли си въобще да гледаме с копнеж към презокеанския Запад?
Всъщност, дори и да изглежда невъзможно, най-абсурдното около тези убийства не е фактът на самите убийства. Най-абсурдното е, че съществуват хора, които ги оправдават, защитават убийците и порицават жертвите.
Няколко цитата по повод масовото убийство в Санта Барбара:
"Надявам се, че жените ще погледнат на това като урок и ще спрат да бъдат толкова задръстени. Ако пуснете на някой, който никога нищо не е получавал, може и да спасите човешки живот" SlippaE619 в YouTube
"Жените трябва да пускат повече на мъжете" DylanSmith в Twitter
"Ето това заслужавате, когато третирате добрите момчета като боклуци" Rodney Jones в YouTube
Тъжното е, че тези мнения не са спорадични и неорганизирани. В страната на неограничените възможности съществува така нареченото движение на Активистите за правата на мъжете (MRA). За разлика от активистките за защита на женските права, които са организирани около реални каузи и акции, мъжете-активисти канализират своите усилия предимно в писане по интернет форуми като www.reddit.com/r/MensRights.
Ако се зачетете в канала MensRights в Reddit, ще откриете много омраза и усещане за привилегия, прикрити под уж първоначално доброто намерение правата на мъжете (като тук не е задължително противопоставянето им с правата на жените) да бъдат защитавани и утвърждавани.
Подобни места в Интернет не са опасни, защото позволяват на хората да изразяват свободно мнението си. Всеки трябва да има това право. Опасното в случая е, че омразните коментари, насочени към жените, нормализират този тип култура и отношение.
Слава богу, има и лъч надежда. Престрелката в Санта Барбара бе последвана от силна реакция в социалните медии. Освен про-MRA реакциите обаче, феминистките среди, логично, също отдадоха и продължават да отдават много голямо внимание на случката (доколко това е основателно е друг въпрос - все пак жертвите от престрелката са предимно мъже). В Twitter се роди хаштагът
#YesAllWomen
провокиран от убийството, който вече 5-ти ден поред печели огромна популярност. Чрез него както жени, така и мъже, изразяват своята съпричастност към жертвите от престрелката и към жените като цяло, пишейки за трудностите, пред които се изправят всекидневно, само защото са жени. Дори знаменитости като София Буш, Лена Дънам, Габури Сидибе и Джеймс ван дер Бийк се включиха в този хаштаг със собствените си послания.
И все пак това, че адекватните реакции на подобни убийства са преобладаващи, не омаловажава факта, че има и една значителна вълна от неадекватно поведение, допринасящо за развитието на една порочна и опасна култура - културата на омразата към жените. Тук изниква една метафора, която стана любима на т.нар. "Tumblr активистки" през последните дни: "Казвате, че не всички мъже са чудовища. Вземете си пакетче бонбони. Ако знаехте, че 10% от тях са отровни, щяхте ли въобще да ги опитате? Все пак... не всички бонбонки са отровни!"
Това изказване, макар и тенденциозно и необосновано, съвсем правилно може да бъде отнесено към ситуацията. В случая не е важна масовата адекватна реакция, а малките, единични зрънца омраза, които имат потенциала да се разраснат като плевели в обществото.
