Кахъровизия

Вече съм академик. Можете да ме поздравите.

Не, заслугата този път не е на Пловдивския университет, който раздава височайши звания на кило.

На Евровизията трябва да благодаря, в двадесетчленното жури по подбора на песните съм.

Вчера беше първата ни сбирка.

Давам си отлична сметка, че с подобно начало можете да не стигнете до края на текста, а директно да се насочите към коментарните полета, за да дадете свобода на отношението си към конкурса, журитата и хората, които попадат там вместо други. Успех!

И все пак ако решите да останете до края, много ми се ще да споделя едно дълбоко лично впечатление.

Много мъка има по тоя свят,

и голяма част от нея е възпята в тазгодишните кандидатури. Рядко човек може да чуе повече излияния за сълзи, небеса, болка, загуба, несподелена любов, треви, раздяла, речни брегове и други подобни, изгубени някъде в английското произношение на изпълнителя, но са все в тоя контекст.

Песните, които не издаваха дълбоките кахъри на лирическия герой бяха само онези, които описваха състоянието му след преживяната драма - гняв под акомпанимента на електрическа китара и автосугестия, че ще издържи, понеже е силен, нищо че светът го лашка непрестанно.

Специално проверих в google, за да не би грешката да е в мен. Навсякъде музиката се дефинира като изкуство, което изразява емоции чрез звук. Добавете му подходяща лирика и се получава песен.

Уви емоциите, пресъздадени звуково от огромна част от кандидатите в тазгодишната Евровизия, са в гамата между умереното нещастие и тежката депресия.

Дълбоко се надявам възпетите чувства да са фалшиви. Иначе започвам сериозно да се притеснявам.

Естрадата (наричат я поп-музика, но „естрада" е по-точен термин) винаги е обичала да споделя любовни мъки и разочарования. Когато те са едно след друго в продължение на няколко часа, не става дума просто за артистичен избор, нещата вече опират до народопсихология.

Все не ми се искаше да повярвам, че българите сме най-нещастните европейци.

Не че сме зеобиколени с поводи за радост, но южняшкият ни оптимизъм и балканското безгрижие са добър антидот за мизерията.

Плюс това години наред най-популярният жанр у нас ни заливаше с кръчмарска веселящина.

Изпуснах развитието му напоследък, но от онова, което родните творци са изпратили на конкурса Евровизия, ми стана истински тъжно. Не, не в преносния смисъл, че качеството е лошо. Това е друга тема. Стана ми тъжно буквално.

Това беше саундракът на няколкочасовата мъка на жури, което после традиционно ще бъде обвинявано за избора си.

Може би проблемът е в самия конкурс, може би е в талантливите изпълнители, които му се назландисват за сметка на онези, които отчаяно търсят изява. А може би просто като общество сме навлезли във фазата на тъжната музика.

Кой знае? Не бързайте да се гневите на темата. Изчакайте да чуете селекцията, за да си поплачете и вие. После пак ще си говорим, ако не ви е налегнала депресията.

Академия 2012

Стефан Димитров - председател

Ангел Заберски, Хайгашод Агасян, Михаил Белчев, д-р Йордан Ефтимов, Георги Енчев, Васил Гюров, Александър Петров, Живко Колев, проф.Теодора Павлович / Цветан Цветков/, проф.Мария Георгиева Ганева, Милка Митева, Петър Салчев, Диана Русева, Юрдан Лазаров Лазаров, Кристиян Бояджиев, Драгомир Симеонов, Анна-Мария Тонкова, Васил Димитров, Атанас Генов, Георги Костов, Мариана Брашнарова / Илиян Стойчев/

#7 Марчела 16.11.2011 в 15:07:05

@Bobby_gBG Боби, ти май хич не си в час с чалгата. Хич не е кахърна тя даже. 90% от "песните" са за безгрижен живот, изпълнен с шеги и закачки. Коментарът ти не е много на място.

#8 Doberman 16.11.2011 в 16:29:47

Авторе, да ти кажа честно тая тенденция с тъжните песни се появи от няколко години насам... ииии явно е имала превес... Като изключим факта, че най-успешните ни представяния на тоя конкурс за били с бързи и позитивни песни (тука среден пръст за тия, които са правили рисърч преди да седнат да творят... ако въобще са го правили) има едно нещо, което винаги ми е правело впечатление в песните на някои наши изпълнители - те умирГат да пеят за това колко ги боли. Те туй то. Не знам какво точно се върти в главите на текстописците и композиторите (те са вече на годинки). Та те си имат изградени представи, които преди са им носили някакъв успех и си седят с тях, няма еволюция (баси, Графа вече 10 години пее една и съща песен), няма съобразяване с тенденции и т.н. (примерно дийпзоун преди няколко години, не съм фен, ма бяха с адекватно звучене), експериментът с "Вода" също донесе огромен успех. Може и да греша, щото не съм слушал песните, а и няма да го направя по ред причини, но проблемът е в това, че сегашните ни естрадни изпълнители (прав си за терминологията) са все същите от години, понякога имам усещането, че седят с номерчета и си чакат реда за евровизия... При тях онова, което прави човека занимаващ се с изкуство велик липсва. Говоря за интереса към изкуството като цяло. Интереса да експериментираш с ново звучене, текстове, абе сещаш се какво имам предвид. Те даже са облагоделствани, защото единственото им ограничение е в продължителността на песента, а и това е много относително. Ма те май залагат повече на светските партита... Ко да ги правиш и те душа носят, но после да не се сърдят на слушателите. По-младите също страдат от няколко неща. 1-во - опитват се да копират вече утвърдените у нас и по света творци - грешка. 2-ро, занимават се със строго определен стил музика, който си има своята аудитория, която като правило е малка и оттук идват мъките им, не казвам, че е лошо, но те незнайно защо се гнусят да припарят към по-полулярните поп-стилове. А и не на последно място, единственото място, което прилича на "завод" за музика, да звучи тъпо, но е факт навсякъде по света, у нас е Пайнер. Не казвам, че е лошо, че ги има, казвам, че е лошо, че други няма. Някои просто се страхуват да излязат на пазара с голяма инвестиция срещу тях, пропускайки факта, че те не са това, което бяха и нещата отиват все по-назле за тях... Ух... тоя пост стана май по-дълъг от статията, продължавай със същия позитивизъм, Драго, кефиш ме като лице и с присъствието си в медиите у нас.

Новините

Най-четените