Добър ден - казвам го без да съм сигурен в кой часови пояс се намираш.
Но знам, че в теб продължава да живее България. Най-малкото кръвта ти е настроена да тече с усещането, че слънцето изгрява сутрин от морето, по обед винаги осветява улицата на твоето детство, а вечер заспива в ъгълчето на стаята ти.
Когато си тръгна, ти отнесе със себе си няколко шепи от нашата пръст. Разбирам, че няма друг начин. Семенцата на твоите надежди и мечти все някъде трябваше да бъдат посети. Макар да не съм сигурен дали това е истинската причина.
Нали се сещаш за филма "Леон" - как Жан Рено мъкнеше саксийката навсякъде със себе си. Искам да ми кажеш къде слагаш ти своята. По-скоро вярвам, че ревниво я пазиш, отколкото гордо да я показваш и да се фукаш с поникналото в нея.
Дали пък тази пръст не ти трябва, за да си отглеждаш спомени
Какво ме кара да мисля така ли? Форумите, социалните мрежи, контактите ти с България.
Но ти си най-големия критик, обвинител и коментатор на всичко случващо се тук. И като стане поредната беля - заклани, убити, катастрофирали, корумпирани, потиснати, пребити, отчаяни, тъжни - ти въздишаш като човек, качил се на последния влак преди гарата да се срути.
Кръстиш се, благославяш небето и неведнъж съм те чувал да казваш: "Аз направих всичко възможно, за да променя нещо... и никога повече няма да се върна." Разбирам те. Завиждам ти. Понякога и на мен така ми се е искало да се кача на чуждоезичния хълм и оттам да хвърлям камъни.
Сега даваш ли си сметка на какво сме подложени оставащите тук - в нас се целят от всички страни, а малкото, което успява да поникне, вятърът на промяната го отнася.
Знам, че твоят песимизъм и твоето обвинение са като тънък целофан, под който прозира страхът ти тази държава да не изчезне. Случи ли се това, посятото в твоята саксийка ще увехне и умре - няма да има кого да мразиш, кого да обвиняваш и по кого да пращаш отломки от разпадащата се национална гордост.
Ще бъдеш едно празно, кухо същество. България - твоята боксова круша, ще стои разпрана в прашния склад на Европа.
Знаеш ли, ти си глупак
Напълно съм спокоен, когато го казвам. Живееш щастливо сега, забогатял си, имаш перспектива и можеш да вдигнеш 200 км/ч по магистралата на неограничените възможности.
Бачкал си като продавач, мияч, строител и най-после си завършил специализация, за да станеш голяма работа. Но си оставаш глупак, защото си българин. И ние сме глупаци, защото сме наивници и такива ще си умрем. Но си го признаваме. А ти - не!
Загубено ли е всичко?
Вчера се събудих със странното усещане, че стъпвам по скорпиони. Не се смей - кошмарът е истински. Освен отровни пипала, по земята се влачеха цяла камара влечуги, досущ като в сцена от "Индиана Джоунс".
Трябваше ми малко време да разбера, че България е започнала да се превръща в пустиня. Ако не си ме разбрал, ще ти преведа метафората. Много такива като теб си тръгнаха с шепички пръст. Взехте си я за спомен, но заедно с нея отнесохте и онова безценно сандъче, в което вирее умът ви.
Ако Той, Тя или Ти беше останал - дали нямаше да можем заедно от глупаци да се превърнем в щастливци? Загубено ли е всичко? Тогава защо аз съм още тук? Или това е от умрял писмо?
Не, жив съм. Тук съм и всяка една дума, която ти пиша, пари изпод ръцете ми. Ще ти кажа защо: Защото те обичам!
Ето затова нарекох писмото си полуотворено, понеже се надявах някъде тук, в прегъвката на онова, което не бива да се чете, да изразя любовта си към теб. Наистина те обичам - като светец, като ангел и дори като самия Бог! Само в теб намирам надежда, стимул и вяра. Защото сега си в рая.
А нас утре - когато изпохапани от скорпиони и други убийци на култура, среда, бъдеще, когато може би още днес усетим как отровата върви към сърцето ни и когато най-после се предадем окончателно - тогава ще има кой да ни посрещне пред вратите на рая.
И да ни погребе с българска пръст...
