Информацията, че срокът за разследване по делото за Възродителния процес, известно от 1990 г. като „дело № 1", е удължен с три месеца, след настояване на „Федерация Справедливост" и организациите на българските изселници в Турция, отново извади предраматизираното отношение на една част от обществото по темата. Казвам предраматизирано, защото за човек на 24 г., на колкото съм аз, вменяването на вина на всички българи за това събитие, е твърде обидно и нелепо.
Не точно по повод тази новина, уважаваният от мен журналист Емил Спахийски пише в статия за „Труд: "Възродителният процес е едно от най-унизителните неща, които българите сме правили някога. Ние обаче никога не намерихме сила и честност да осъдим това злодеяние".
Вадя този абзац от иначе съвсем балансирания контекст, поради една причина: той показва колко много се самозабравяме в идеята да сме идеални откъм толерантност с цената на това да прехвърляме на всяко следващо поколение тезата, че сме склонни да бъдем ужасно зъл народ. А всъщност възприемането на Възродителният процес, който вече бе осъден в декларация от парламента за „форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим", е нищо повече от удобен политически инструмент и все по-малко има връзка с настроенията на обществото. В това общество живеят хора, родени след 1989 г., за които е непонятно защо трябва да бъдат засипвани с вина, след като не носят никаква отговорност, дори като свидетели, за случилото се.
Във въпросната декларация (която през юни парламентът отказа да отхвърли след искане на "Атака" и Коалиция за България), се призовава българското правосъдие и главният прокурор да направят всичко необходимо да бъде приключено делото срещу виновниците за т. нар. Възродителен процес. Опитът той да се покрие с давност прехвърля вината от конкретните виновници върху целия български народ, е записано ощев документа. Колкото и да е закъсняло подобно послание, не можем да отречем, че то все пак е факт. Че делото срещу виновниците (някои от тях почиващи в мир) няма да бъде приключено с присъди е ясно, но има политическо говорене по темата и на мен ми е достатъчно. Човек, за когото българските граждани от турски произход са просто хора - бедни или богати, манипулируеми или не, образовани или не толкова - като голяма част от „другите" хора в тази страна. Има обаче такива, които не са съгласни с подобна декларация и те също имат право - независимо дали заради свои крайнодесни възгледи или като реакция срещу обременяване на паметта ни.
Освен това, като роден след соца, смятам, че няма как да бъде тотално осъдено събитие от това време, след като все още има явна носталгия по Тодоро Живков - също неразбираема за новите поколения). Така че нека спрем с натякването какви сме престъпници спрямо мюсюлманската кръв в тази страна.
Да, Възродителният процес е бил ивращение. Но не извършено от българския народ, а от една политическа класа. И ако някой извън тази класа иска да се чувства виновен за това, защото си бил затворил очите, аз не искам. Не искам това чувство за вина непрекъснато да подклажда и антитезата - тотално отричане на това събитие или омаловажаване на неговата безумност и с всички тези наши конфликтни емоции да оперират политиците. И да се стигне до модела във Франция, където възхвалата на военни престъпления или на престъпления срещу човечеството може да бъде наказана с 5 години затвор и с глоба до 45 000 евро.
Толкова е и сумата за непризнаване на арменския геноцид, заради което в края на м. г. турският премиер Реджеп Тайип Ердоган обяви, че страната му въвежда пакет от политически и военни санкции срещу Франция след като беше одобрен законопроект, с който се криминализира отричането на това историческо събитие. (За справка - у нас парламентът, при приемането на проект за декларацията, която осъжда Възродителения процес, за пореден път отхвърли проекторешение за признаване на геноцида над арменците в Османската империя от 1915 до 1922 г). По повод на това Ердоган заяви: "Франция изби 15% от алжирското население, започвайки от 1945 г. Това е геноцид" и обвини тогавашния френски президент Никола Саркози, че "раздухва омразата към мюсюлманите и към турците за предизборни цели". Във Франция живеят около 500 000 души с арменски произход и те се смятаха за ключов източник на подкрепа за Саркози и партията му Съюз за народно движение преди президентските и парламентарните избори.
Саркози не ги спечели, но това е поредното доказателство, че думата „геноцид" никога не се използва за чисти цели, а за политически, създаващи напрежение между етносите и вменяващи вина. Възродителният процес, колкото и добре и обективно да провериш исторически, е тема, която винаги ще кара новите поколения да се чувстват като в небрано лозе. Затова ме оставете да се чувствам виновен за това, че морето ни е бетонирано, че връстниците ми рецитират чалга или че въпреки отворения свят пред нас, се заключваме пред излъчващите Борисов телевизори. Но не и за нещо, което не сме си избрали за минало.
