В селата и в градовете на Северозападна България, административно съшити като общини и области, мъчително гаснат сред нищета и мизерия в последните си години, месеци и дни, беззащитните хора.
Деца, родени без брак, се раждат и оцеляват. За да ни върнат с години и десетилетия назад, когато към бременната жена имаше истинска грижа от всички. Новородените деца бяха може би истинското щастие. Днес невръстни дечица, за които се грижи само майката или са изоставени на възрастни хорица, има навсякъде.
Медицински грижи за децата има: ако има кой да ги заведе на лекар и ако има пари за път, за лекарства. Децата с вродени труднолечими заболявания са за грях - да се добереш до лекарства, за тях е героизъм.
Безпризорни са децата ни наистина. Има много: бездомни, мърляви, просещи, крадящи циганчета. И те са божи грях. Но истината е, че Северозападна България е онова кътче от природния рай, в което да растеш без родителите, си е истинско детско нещастие. Останали само на грижите на отрудените, вече изнемощели ръце на бабите - това са децата ни. Гурбетът, този единствен начин на препитание, ги е оставил без родители.
За грехота са и хората на трудоспособна възраст. Ако измолят някъде някаква работа и ако все пак, някога нещо им платят, когато и колкото и да е, все е нещо. Това е единственото им препитание, дано го има.
Програмите за временна заетост и разни други модерни думи си имат истинско, човешко име - подаяния. Малкият и среден бизнес са една натрапчива фраза, повече от невъзможна, любим фалшив лаф на политиците.
Остарелите, грохнали от труд и грижи възрастни хора, едва кретащи за хляб и мляко, често - на вересия, също са част от днешния ден на Северозапада. Крепи ги една все по-гаснеща надежда - ще си дойдат децата. Едно очакване, завършек на достойно изживян живот. Всъщност, самотните възрастни хора са корави, дълбоко в себе си таят с никого несподелената, единствената останала им мечта - дано децата си дойдат за погребението.
Всяка трагедия си има своя истински ужас. С всеки ден, с всяка нощ все повече стават беззащитните хора на Северозапада - онези, които старостта и болестите са превърнали и превръщат в затворници.
Безпомощно и безропотно, приковани на леглото, те чакат само сетния си час и мълвят тихо, скръбно, само на себе си - дано по-скоро мама ме прибере там, горе, при нея. Тях и линейките не ги искат. Чака ги самотно погребалната каруца.
Изборно време е - с 23 лева се повишиха пенсиите. Ще има и еднократна помощ. Така са я нарекли, за да не се надява някоя бабичка, че и друг път ще има - това е. Еднократно. Нещо като подготовка за отвъдния свят.
Само след месец домовете на прикованите от болести, тегоби и старост възрастни хора ще оживеят. Пред къщите ще наспират лъскавите автомобили на подвижните изборни секции - правото да избираш, казват, било свещено право. А пита ли някой беззащитните хора на Северозапада колко много са далече в грижите и в мечтите си и от магистралите, и от европейския социализъм. Тежко им е дереджето, друго им е на тях гайлето.
