Мине се не мине и започваме да броим жертвите. Взрив, наводнение, тежка катастрофа. Причини - много и най-различни. Две неща са еднакви. Мъката на близките на загиналите и медийното тръшкане.
И именно за тръшкането ми е думата. Още не утихнал и последния взрив и вече се чу „Няма държава". Коя държава чакаме? Ако чакаме САЩ, заети са. С поредния случай на взети заложници в училище, болница или друга публична сграда от въоръжен мъж.
Франция също няма да дойде. Бори наводненията в южната част на страната.
Япония издирва тела на загинали туристи под вулканична лава. Ако върнем календара назад ще видим, че всеки ден някъде има наводнение, влакова катастрофа, потънал ферибот, психично болен с оръжие или газова експлозия в жилищен блок. И разследване защо се е случило. И как да не се повтаря. От компетентните органи. Не от репортери, социолози, политолози и хора със свободно време в социалните мрежи. И никой не казва „Държава няма".
Държава има. Тя е такава каквито сме ние. Нашата е държава „Какво толкова".
От 25 години променяме закони и постоянно говорим за промяна на Конституцията. А не е ли по-добре за начало да започнем да спазваме правилата, които имаме. Без да нарушаваме тези, които смятаме за маловажни с думите „Какво толкова".
Редовна реплика е „Няма закони". Има. Някои добри, други не чак толкова. Има и такива, които бихме могли спокойно да наречем идиотски. Но може би е време да разберем, че демокрацията не е да избираш кои правила да спазваш и кои не, защото не ти харесват.
Правилата не са, за да се харесват. Те не са тук, за да създават комфорт на всеки от нас поотделно. Те са тук, за да гарантират комфорта на всички нас като цяло. Демокрацията е да имаш възможност да кажеш с кои правила не си съгласен, да се опиташ да убедиш останалите в правотата си и да ги промениш. Но... Една африканска поговорка казва „Ако чуеш думите „Глупакът пак е тук", обиколиш с поглед всички наоколо и не го намериш, няма нужда да търсиш по-далеч". Така е и с правилата. Ако само за теб едно правило е глупаво, може би проблемът не е в правилото.
Ако в закона (или в правилника, наредбата...) пише, че дискотеката трябва да има втори изход, не е ли по-добре да дадем 1000 лева за този втори изход, вместо да даваме 100 пъти по 10 лева подкуп на органите проверяващи за спазването на това правило. Защото стоте служители, казали „Какво толкова" докато си слагат 10 лева в джоба водят до нови „Индиго", „Лим", „Бакаджика". Същото е с автобусите, такситата, асансьорите...
Пушенето на закрито на публични места е забранено. Точка. Карането в пияно състояние е забранено. Точка. Няма една бира, няма една ракия... Няма бързах, няма имах работа. Пресичането на натоварен булевард извън пешеходна пътека на метри от подлеза е забранено. Преминаването на червен светофар също. Важи и за пешеходци, и за автомобили. „Аз ще мина, че бързам, няма никой, какво толкова..." са може би последните ви думи. Просто е.
Плащането на данъци и осигуровки върху пълния размер на възнаграждението или печалбата е задължително. Маркирането на касов апарат също. Съдържанието на продукта трябва да отговаря на етикета. Защото за производител Х наличието на 1 грам остатъци от фъстъци може да не значи нищо, но за потребител Y, алергичен към тях може да е поредното „Какво толкова", което убива.
Паркоместата за инвалиди са паркоместа за инвалиди. Синята зона е синя зона. „Паркирането забранено" означава паркирането забранено. Забраната за изпреварване е сложена заради стотиците паметни плочи на загинали тук наоколо. Загинали от едно „Какво толкова".
Да не говорим за условията на труд. Там не се спазват елементарни норми на безопасност. Ако работодателя трябва да раздаде каска, ботуши и ръкавици, то в 75% от случаите дава само ръкавици, които 90% от работниците не слагат. Какво толкова? Плащат се и се получават заплати на две ведомости, за да лъжем държавата, но повече лъжем себе си. Няма да можем да се пенсионираме утре? Какво толкова? Важното е да има какво да ядем днес.
Винаги давам за пример БДЖ. Пример по „какво толкова". От директора до чистачката на гарата всеки носи вкъщи каквото може. Дори и да не му трябва. БДЖ превозва пътници от Благоевград до Дупница. Разстоянието е малко, разлика с автобусите по линията като време почти няма. Като цена също. И като брой пътници. Обаче по линията, където билетите са около 3 лева, от години има един трети играч. Ако използвам авиотерминологията, на националния превозвач и частната компания от години има една нискотарифна конкуренция.
Не, не говоря за частните коли и нелегалните таксита. Става въпрос за контрольорите във влаковете на БДЖ. Които возят в код шер с държавната компания. За левче. Качваш се, даваш левче, возиш се. Демокрация. Социализъм. Комунизъм. Капитализъм... Не, нито едно от тези. Това е какво толкова. На 20 прибрани лева, се нанасят щети за 80 на БДЖ. Което не пречи на цъкането с език по повод на директора „Окрадоха БДЖ...".
Всички искаме промяна. Но тя може да започне единствено от нас. Вчера избирахме за пореден път хората, които ще променят законите от наше име. Поне половината от тях се обявиха за борци срещу статуквото. Докато почти всички си пазаруват гласоподаватели или направо готов малцинствен или корпоративен вот. За по-сигурно. Всички го правят, какво толкова?
Медиите ще разкриват (или поне ще се опитват да го правят) това купуване на гласове. Докато се чудят как точно да заобиколят по по-хитър начин забраната за публикуване на прогнози в деня на вота. Забрана, която може да е глупава и ненужна, но със сигурност не е отменена. Какво толкова?
И всеки, обвинен в нарушение, отговаря с „Какво толкова". Така БСП обяснява коалицията с ДПС. Така двете партии заедно обясняват Орешарски. По същия начин Орешарски обяснява Пеевски. Пеевски така оправдава „медиите на моето семейство". Същите медии имат готов отговор за КТБ. Такъв е отговорът и на Реформаторите за КТБ. И за троловете. И за видеото. И на Зелените за конопа. И на АБВ за Лудогорец. Същия е отговораът за ПСА. И за загражденията пред НС. За полицаите без отличителни знаци. И на футболните привърженици на Левски за плаката „Да на расизма". И на тези на ЦСКА за хвърлените срещу централата на БФС камъни. Какво толкова? Мога да продължа до безкрайност.
Това е отговорът за всяко случайно лице, неслучайно попаднало в листите. За всеки министър, намерен на кръстовище. И за всеки заместник-министър станал такъв заради роднински връзки. Защото „Всички сме братовчеди", но „Зам. -министър Х не е син на баща си". Който няма роднини, става и с други умения. Както казваше един френски хуморист „Добре си е заслужила поста, като застава на колене, не е, за да се моли.". Какво толкова? А роднините имат свои роднини. А тези роднини имат свой бизнес. И е хубаво да не го закачаме. Ако нарушава правилата какво толкова. Поне до 10 жертви е "какво толкова". Нагоре следва ден на траур.
