Лампите гаснат из цяла Америка - буквално. Колорадо Спрингс влезе в новините с отчаян опит да пести пари, като изключи една трета от уличното си осветление, но подобни неща или вече се случват, или се обмислят в цялата страна - от Филаделфия до Фресно.
Междувременно страната, която някога смая света с визионерските си инвестиции в транспорт, от канала на Ери до междущатската система от магистрали, сега е в процес на премахване на собствения си паваж: в много щати местните власти разрушават пътищата, които вече не могат да си позволят да поддържат - и ги връщат отново към покритие от чакъл.
Страната, която някога ценеше образованието - и която беше сред първите, които осигуряват основно образование за всичките си деца - сега реже и от тези бюджети. Учители биват уволнявани; програми се прекратяват; в Хавай самата учебна година драстично се скъсява. И всичко показва, че предстоят дори още по-големи ограничения.
Тънка струйка помощи от Вашингтон
Твърди се, че нямаме избор, че основните функции на правителството - базови услуги, които са били осигурявани в продължение на поколения, вече са твърде скъпи. Истина е, че щатските и местни власти, ударени сериозно от рецесията, са лишени от средства. Но нямаше да е така, ако политиците им имаха желанието да обмислят поне някакво увеличение на данъците.
А федералното правителство, което може да продава защитени с инфлация дългосрочни бонове с лихва само 1.04%, въобще не е лишено от средства. То би могло и би трябвало да предлага помощ на местните власти, за да защити бъдещето на нашата инфраструктура и нашите деца.
Но Вашингтон осигурява само тънка струйка помощ, и дори тя се дава неохотно. Трябва да поставим приоритет върху ограничаването на дефицита, казват републиканците и демократите-"центристи". И тогава буквално на един дъх казват, че трябва да запазим данъчните отстъпки за най-богатите - с цената на $700 млрд. от бюджета през следващото десетилетие.
Приоритетите на политическата класа
На практика голяма част от нашата политическа класа показва своите приоритети: предвид избора между това дали да поиска от най-богатите - около 2% от американците, да се върнат към плащането на данъци на нивата, които са плащали по време на бума от епохата на Бил Клинтън - или да оставят основите на нацията да се сриват - буквално в случая с пътищата, и фигуративно - в случая с образованието...Те избират последното.
Това е катастрофален избор - както в краткосрочен, така и в дългосрочен план.
В краткосрочен план тези щатски и местни намаления на бюджетите са основна спънка за икономиката, запазвайки разрушително високата безработица.
От решаващо значение е да се мисли за щатските и местни власти, когато хората се оплакват от неконтролируемото правителствено харчене при Обама. Да, федералното правителство харчи повече, но не толкова много, колкото бихте помислили. Но щатските и местните власти орязват финансите.
И ако съберем двете заедно, оказва се, че единствените големи увеличения на разходите са в програмите тип "предпазни мрежи" - като застраховките срещу безработица, които скочиха като цена заради тежестта на срива.
Тоест, въпреки всичките приказки за провалени стимули за икономиката, ако погледнем държавните разходи като цяло, трудно би могло да се види какъвто и да е стимул. А с федералните разходи, които вече спадат, докато големите щатски и местни ограничения продължават, ще навлезем в точно обратната тенденция.
Но не е ли запазването на ниски данъци за богатите също форма на стимул? Не и така, че да го забележите. Когато запазим работата на преподавател в училище, това недвусмислено и ясно спомага за заетостта; когато вместо това даваме на милионерите повече пари, има голяма вероятност по-голямата част от тези пари просто да стоят неупотребявани.
Какво да кажем за бъдещето на икономиката
А и какво да кажем за бъдещето на икономиката? Всичко, което знаем за икономическия растеж, казва, че добре образованото население и висококачествената инфраструктура са от решаващо значение. Развиващите се страни правят големи усилия да подобрят пътищата си, пристанищата и училищата си. Но в Америка ние вървим назад.
Как стигнахме дотук? Това е логичната последица от три десетилетия антиправителствена реторика, реторика, която убеди много гласоподаватели, че доларът, събран като данъци, е винаги пропилян, че публичният сектор не може да направи нищо както трябва.
Антиправителствената кампания винаги е била формулирана в понятията на противопоставяне на разхищения и измами - на чекове, изпращани на кралици на помощите за бедност, каращи "Кадилак", на огромни армии от бюрократи, безполезно прехвърлящи си хартия един на друг.
Но това са били митове, разбира се; никога не е имало дори част от такива нива на разхищение и измама, както са твърдяли десните. А сега, когато кампанията роди плодовете си, виждаме какво всъщност е било на огневата линия: услуги, от които се нуждаят всички - освен най-богатите, услуги, които правителството трябва да осигурява - или никой няма да го направи, като осветени улици, годни за шофиране пътища и прилично образование за обществото като цяло.
Така че крайният резултат на дългата антиправителствена кампания е, че сме направили катастрофално погрешен завой. Америка сега е на неосветения, непавиран път към нищото.
Много е опасно да се говори на тази тема без изчерпателност. Естествено, че натроението срещу правителството е фактор, но последствията му са многостранни. Една от съществените е, че самата администрация е съставена от обикновени хора, които са израсли в същата атмосфера и попаднали на по-малко или повече отговорна длъжност те оперират според светогледа си, който в случая включва значително по-малко чувство за гордост и отговорност и повече лични интереси. Правителство, администрация и въобще всеки орган за извършване на общи дела е резултат на доверие и воля, а длъжностната характеристика е една безсмислена хартийка, която без обяествената воля и отношение влиза в употреба само за цели няамащи нищо общо с общественото благо. Ние в България виждаме това, дори и най-неуките и слабоинтелигентни сред нас не могат да извъртят очи от очевидното (нищо, че не можем да се спрем засега), но имат ли американците дори символична имунна защита срещу подобни явления?
прочетох статията в НЮТ и ми направи впечатление. Но този път не съм 100% съгласен с Кругмън. добре е да има баланс между свобода и организация. и твърде силното правителство, и слободията са бедствия. не знам и се чудя: има ли някъде по света държава, постигнала този баланс? защото в САЩ очевидно се люшкат объркани насам - натам. и зависи ли изборът "команда - свобода" от географската ширина, на която живеем?
Абе mittag като чете човек американска публицистика от 20-те и 30-те години остава с впечатлението, че чете нещо написано днес в България само, че с добавена "стойност" така да се каже - религиозност, крайни изцепки като двата сухи режима и т.н. Такива световно известни личности като мъдреца от Балтимор (Менкен) например, на практика си създават славата критикувайки идиотията на времето. Нищо не е еднозначно, но едно добро може да се каже за американската култура - след онзи период тя никога не допуска хората да се чувстват като гледани от държавата и да очакват тя да ги оправя (като при нас). Там проблема седи много различно и дори в най-корпумпираните случаи администрацията и въобще хората във властта не могат да се чувстват като олимпийски богове (както скоро някой писа в кафето). Там чувството за преходност и това, че си служител, а не управляващ е неизбежно и дори когато има злоупотреба (каквито има в такива мащаби, каквито не можем да повярваме) тези, които я извършват поне се чувстват и знаят, че се възползват от нещо, а не както най-често се случва у нас да считат, че са го заслужили и едва ли не им се полага. Ако мога да си позволя да го каза в леко преносен смисъл - капитализма се е просумкал в костите на хората дори и когато не са на свободния пазар, а когато мамят или крадат го правят като капиталисти, а не като чеда на комунизма. Сигурен съм, че за мнозина това няма значение, но не е така - замислете се: българинът краде както дете краде от портфейла на родител, а американеца краде като професионалист. Чко ги хванат на българина "родителите" са му виновни, а американеца си знае, че няма кого другиго да обвинява. Така че, когато нещата загниват го правят по различен начин.