Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Да пратиш един живот на майната му. От душа и сърце

Да пратиш един живот на майната му. От душа и сърце Снимка: Стопкадър: Bulgaria ON Air

Сега каквото и да кажем, е късно.

Затова ще се опитам да сдържа емоционалността си и да бъда практична в това, което искам да споделя.

Вчера един човешки живот си отиде пред едно гише.

Видяхме дори как става това, защото смъртта този път се оказа документирана. Заедно с нея в паметта на онзи смартфон и в тази, която наричаме собствена, ще останат неизтриваеми и още образи. На една умираща жена, чиято глава се люшка безжизнено пред рецепцията на болница.

На един мъж, който панически се опитва да ѝ помогне, а не може. На една рецепционистка, която с органично бездушие следва административна процедура и си бърка кафе. И на едно дете, което се върти около умиращата си майка и не знае какво става.

Дете, което ще живее завинаги без родители и в предстоящите години от живота си на възрастен ще осъзнава какво му се е случило. Дете, което на свой ред ще трябва да се бори с демони. И може би един от тях ще има съвсем конкретно лице, уви...

Това, което се случи във врачанската болница, рано или късно щеше да се случи където и да е. Всъщност то отдавна се случва, но този път разполагаме с видеосвидетелство, което ни направи участници в ужаса. Вероятно така остро и по човешки бихме реагирали, ако разполагахме с клипове и от всички онези новини за насилие, убийство и административно бездушие, довело до нечия смърт или страдание.

Само че сега смъртта се случва пред очите ни, в реално време, наистина. И докато гледаме документалния разказ за това, преживяваме с цяло сърце, като човеци.

Бяхме забравили как се съпреживява, не мислите ли? И не сме виновни за това - в един момент просто не чуваме и не четем, защото е непоносимо и е непрекъснато.

Да, обещах да бягам от патоса, но той идва естествено, защото думите не стигат. И за да го накарам да отстъпи пред фактите, ще си призная аз какво почувствах, защото вероятно така сме се чувствали всички.

Първо беше гневът. Че едно рецепционистко гише се оказва предел към онзи свят. Че зад него стои някаква административна процедура, която е в състояние да притъпи всякакъв човешки инстинкт за състрадание, камо ли медицински за оказване на помощ. Гняв от тътрещите се чехли, от кафенцето на работа, от хладния служителски глас с класическото надменно отношение.

После дойде страхът. Че тази жена е вече мъртва, докато личната ѝ карта и ЕГН-то ѝ се оказват по-важни от живота ѝ. Страх от вътрешното ми, спонтанно усещане, че докато медицинското лице на входа на спешното отделение "проверява" състоянието на безжизненото тяло на жена в количка, гнусливо разклащайки рамото ѝ, ще вземе да ѝ плесне един шамар.

Да ѝ отвърти един, че да не преиграва! Като си дадох сметка за това, осъзнах колко такива коравосърдечия съм генерирала в съзнанието си, та логично очаквам подобна сцена да съдържа издевателство. Страх ме хвана и за детето, особено когато го виждам да остава сам-само до майка си в тая студена приемна, в коридора между живота и смъртта, между идеята за човечност и институционалното бездушие.

Дойде и агресията. Вбесих се на момичето от рецепцията и обясненията ѝ как нито се е забавила фатално, нито е можела да не запише първо данните на пациентката, защото ако била умряла, без да е регистрирана, кой щял да е виновен!

А сега, като е починала регистрирана, кой е виновен?! И по-леко ли ѝ е, след като надлежно и по правилата една смърт не е избегната?!

Вбесих се, да ви призная, и от това, че някой филмира случващото се, вместо да се намеси. Осъзнавам, че това видео все пак е документ, но въпреки това ми се иска някак всички чакащи пациенти свидетели на тази трагедия да се бяха активирали да я предотвратят.

Да нахлуят в това спешно отделение и да разтресат тази клета служителка там. Да свършат нейната работа, като извикат лекарите, като изкрещят с цяло гърло "Помощ!" или... или и аз не знам какво! Не съм права да съдя така - никой не може да знае колко фатална е ситуацията, особено ако медицинското лице на входа не я смята за достатъчно сериозна.

А и да обвинявам снимащия за това, че снима, не е честно. - като се е обърнала колата, пътищата са много. Но... нали и на вас това душно чувство на обща вина ви е в душите? Обща вина, че нещо е можело да се направи, а не е направено.

Някак преминахме нощта с кадрите от този човешки край. Физически край и душевен край. Две смърти, случващи се толкова пъти, колкото пъти това видео е гледано и превъртявано - безброй! Повтаряща се смърт на съпричастието.

Кой не спал, кой сънувал кошмари, кой мислил... Сутринта ме посрещна с очаквания линч на момичето от болницата, чието лице сега ще е образ на трагедията. Намерена е в социалните врежи, назована е. Фонът на профила ѝ се състои от три изречения: "Когато се смея е от сърце! Когато плача е от душа! А когато пращам някого на майната му, е от сърце и душа!"

Зловещо звучат сега тези думи сега, нали? Потресаващо зловещо. И не, защото са нещо като верую на тази объркана млада жена, а защото без да се усетим са станали общо, наше верую. Обществен девиз, който казва "Важни са моите чувства, за теб не ми пука!".

Оттук нататък трябва да започне общественият разговор. От това признание и от този неоспорим факт на общоприето безчовечие, с което неусетно сме заживели всички. Не от момичето зад гишето.

Сега най-лесно е да обвиним и да залеем посочения за виновен с потисканата омраза от безсилието ни. Не е виновна рецепционистката с медицинско образование, че реагира бездушно. Виновни са годините на взаимна омраза, в която живеем и в която едва се понасяме един друг.

Виновно е нескритото ни желание да се подиграваме един на друг, да си желаем злото, да се заплашваме, да се омаскаряваме, да си завиждаме, да се крадем, да си вредим, да си злорадстваме, да се плюем. Виновно е безпощадното опростачване, което преназова понятията от морала и ги превърна в неща, с които да се подиграваме.

То нарече емпатията лигавщина, съобразяването с другите - безхарактерност, състраданието - слабост. Из булевардите ни даже от няколко дни ми боде очите някаква реклама за бизнес награди, която казва, че "Скромността е за загубеняците"!

Ами ето - ако не парадираш с живота и постиженията си, ако не ги разпънеш като кичозен фототапет пред очите на всички, си загубеняк. Рекламните послания се раждат от обществения разговор и начин на мислене.

Представете си какъв е нашият, че рекламистът е превърнал това в лого на успеха. След страшната смърт на тази безименна жена пред очите ни, може спокойно да разпънем билборд, на който да напишем, че можем да пратим всеки живот на майната му. И от сърце, и с душа!

Момичето на гишето, чието име няма да назова, е продукт на това време и на това общество. Тя носи и изпълнява ценностите му така, както органично те са станали част от нея в процеса на порастването ѝ. Тя е събирателно, метафора, не причина.

И ще отнесе последствията заради всички нас, защото мъстта трябва да има конкретен образ - така е по-лесно.

Заедно с линча към нея, се прояви и естествената агресия към най-близката институция - Министерството на здравеопазването. Извинете, но да се иска оставката на министър на един месец е точно толкова нелепо, колкото е упорството на администраторката да се сдобие първо с ЕГН на пациент.

Проблемът не е нито в единия човек, оглавил министерството, нито в административната практика. Проблемът е в човешките ценности.

Когато човек ги има и те са безусловно възпитани у него, административният ред помага, а не причинява смърт. Процедурата отстъпва пред емпатията. Защото следва да е създадена, за да ѝ помага да се превърне в сила, да даде резултат. Това става обаче, когато има нахранена и възпитана душа.

Общонародна душа, облагородена и научена да състрадава и съпреживява. Душа, която може да се поставя на нечие друго място и да мобилизира силите си да помогне на онзи, който е на път да се загуби физически, психически или емоционално.

А как се възпитава душата? Аз познавам два начина - чрез образование и чрез изкуство. Образованието, за да цивилизова така, както през тъмните векове го е правела само вярата. За да обясни процесите и да намери място на индивидуалния живот сред този на човечеството.

И изкуството, за да предостави възможности за преживяване. Да научи да разпознаваме чувствата - своите и чуждите - и да се справяме с тях. Да омекоти раняванията от живеенето и да даде поглед отвъд тях. Образованието и изкуството са профилактиката на морала и етиката. Затова е добре да ги практикуваме, а не да се гнусим от тях, както се опитват да ни научат.

Какво още може да се каже за тази предизвестена смърт? Всичко. И нищо. Днес ще имаме още подробности, следователно и основания да се нахъсаме срещу още хора и институции.

В мъката си ще използваме умалителни думи и силни клетви. Ще си крещим в лицата и ще раздаваме присъди.

Аз не мога да участвам в това. За мен отново проблемът е генерален и е наш, общ. Национален и личен. Нарича се опростачване. Срещу него винаги се е борила цялата човешка цивилизация, побрала съпротивата си в образованието, изкуството и вярата.

Хайде да вземем да се обърнем към тях най-после!

   

Най-четените