Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Една година след първия случай на COVID-19: Какво се промени

В началото мислехме, че пандемията ще ни направи по-добри като хора. Е, поне това в този аспект не се променихме особено Снимка: БГНЕС
В началото мислехме, че пандемията ще ни направи по-добри като хора. Е, поне това в този аспект не се променихме особено

Страх. Ако има една дума, с която може най-пълно да опишем първата една година от пандемията от COVID-19 у нас, то вероятно това ще е тя. Страх. Може да добавим още "хаос", "паника", "объркване", но също така и малко "надежда".

Откакто на 8 март 2020 г. стана ясно, че на територията на България са открити първите два случая на COVID-19, до днешна дата пандемията продължава да бъде една от основните теми в публичното пространство. Основен повод за паника, за гняв и за задаване на въпроси без отговор. 

За това време заразени бяха 260 308 души, от които 10 614 починаха - повече от която и да е друга зараза, за която днешното общество си спомня. Повече от пословично високата смъртност от катастрофи по пътищата. Покрай мерките за ограничаване на пандемията обаче се стигна и до огромна загуба на работни места и фалити на бизнеси, каквито се виждат за пръв път от голямата икономическа криза 2008-2009 г.

Днес стъпка по стъпка излизаме от втория си голям локдаун, започнал още миналата есен. И докато заведенията посрещат първите си клиенти, а баровете стискат палци да могат да отворят за 1 април, здравните експерти предупреждават за третата вълна на новозаразени, която се очаква в средата или края на този месец - съвсем малко преди изборите.

Тази обърканост на посланията, въпросите около необходимостта от мерките и въобще отношението към вируса като нещо, което може и да засяга останалите, но да заобиколи точно теб, обхващаше цялата тази една година, откакто COVID-19 се превърна в основна тема в България.

Абсурдно е колко много неща се промениха за това време. Абсурдно обаче е и колко така и не се повлияха.

Изолацията

Снимка: iStock

Безспорно най-голямата промяна, провокирана от мерките, беше отказът от човешка близост. Поздравите с лакът и с крак, поддържането на дистанция от 1-2 метра и, разбира се, изолирането вкъщи. Без излизания, без заведения и шумни барове (поне през една немалка част от годината). За това време мнозина намалиха броя на социалните си контакти, поне на живо.

Празници се празнуваха по Skype и Zoom, правихме си вечери с видео разговори, партита от по един човек и какво ли още не. Много хора трябваше да опознаят добре не само домовете си, но и да прекарат необикновено много време с близките си и с децата си. При това затворени в апартамент или къща, а в началото и с ограничено време и възможности за излизане. Подобно нещо е истинско изпитание за връзките, които имаме с любимите си хора.

Много по-тревожна беше ситуацията за онези, които трябваше да се справят демоните на човека до себе си. Множество организации за защита на правата на жените алармираха за сериозно повишилия се процент на случаите на домашно насилие, от които жертвите няма как да избягат, просто защото са буквално затворени с насилник.

За да стигнем и до момента със самотата. Твърде много хора трябваше да се научат да приемат тишината около себе си и да преглътнат това усещане за изолираност от света. Тепърва ще установяваме какви са психологическите щети на локдауните и колко широко се простират те в действителност.

Пътувания, приключения, култура

Снимка: Getty Images

Сякаш вече бяхме свикнали, че светът е на една крачка разстояние. Евтините самолетни билети и множеството туроператори, готови във всеки един момент да дадат подходящо предложение за ново пътешествие, ни бяха разглезили и ни бяха оставили да вярваме, че светът е отворен за нас. Е, оказа се, че не е съвсем така, след като държавите наложиха затварянията на граници и строги мерки за контрол върху това кой и откъде влиза на територията им. А пътуванията сякаш рязко секнаха.

Разбира се, не е като да липсваха достатъчно алтернативни предложения - дигитални разходки, онлайн концерти, специални възможности да се разгледа напълно безплатно една или друга забележителност от комфорта на личния дом. Лишени от доходите си, музеи, галерии, театри и концертни зали трябваше да се научат да бъдат креативни, да възприемат новата дигитална епоха и да предложат на жадните за култура хора едно богато, цифрово преживяване.

И все пак никой не може да каже, че е същото. И разликата малко или много е такава, каквато е между обикновената и безалкохолната бира. Дигиталното никога няма да е истинско. 

Но ако за обикновения потребител и пътешественик остава да се утешава с дигиталните заместители, всичко онези замесени в сферата на туризма и културата трябваше да се изправят пред жестоката истина, че бизнесът им е ударен, а те самите може да останат без пари и с доста несигурно бъдеще. А тази несигурност продължава и до днес, въпреки всички предприети мерки, въпреки отварянето на страната. И дълго време нещата тук няма да се възстановят до ниво на стабилност. 

Свободата на индивида

Снимка: БГНЕС

Абсолютен факт е, че всяко едно правителство подхождаше с мерките си по системата на "проба-грешка". В нашия случай изключително екстравагантен се оказа експериментът с налагането на КПП-та около областните центрове, където трябваше да се представят декларации с причина за влизане и излизане от конкретния град. Разбира се, няколко месеца по-късно се оказа, че целият този експеримент не е постигнал кой знае какъв ефект, освен да влее допълнителна доза напрежение в и без това изнервеното население. 

Ако не друго обаче, той показа и перфектен пример за това колко лесно държавата може да ни отнеме граждански права в името на общото благо.

Помним и прокараните законови промени, които позволяваха следенето на мобилни данни на поставените под карантина граждани, без за това да се изисква съдебно решение. По-късно Конституционният съд обяви тези текстове за неконституционни и те трябваше да отпаднат, но показно в случая беше колко лесно е да се посегне на личните права при достатъчна заплаха за общественото здраве. И това е проблем, който може да бъде експлоатиран в бъдеще. 

Тъжната истина е, че ограничения бяха нужни, както и мерките за следенето им. Първоначалната липса на вяра в съществуването на вируса и неговата опасност накараха мнозина да обявят война на мерките и на всичко около тях. Някои пък просто не искаха да се лишават от правата, с които бяха свикнали до момента, независимо от цената, която други биха платили заради това.

Цялата тази ситуация ни доведе до откровен морален сблъсък за цената на човешкия живот - от една страна, колко лесно може да бъде загубен той, а от друга - колко лесно може да бъде загубено това, което изпълва живота със смисъл.

Егоизъм ли е да вярваш, че неща като пътуванията, концертите, ходенето на кино и на театър, общуването с близки и възможността да прегърнеш приятел, когото не си виждал от дълго време, са твърде ценни, за да бъдат загърбени с лека ръка? Диктатура ли е да смяташ, че когато има един толкова реален проблем, който може да отнеме живота на близките ти, особено тези, които са в по-деликатно здравословно състояние, е напълно нормално да се цели именно запазването на възможно най-много животи? И едно временно спиране на обществения живот, докато отмине опасността не е толкова голяма загуба?

Със сигурност има хора, които могат да дадат еднозначен отговор в едната или в другата посока. Но тъжната истина е, че и двете страни имат своето право.

Въпрос на доверие

Снимка: БГНЕС

Средата на страх и липса на информация даде възможно най-благодатната почва за поникване на множество конспиративни теории. Първо бяха съмненията в съществуването на самия вирус, които продължиха месеци наред. Появиха се теории за това как той е създаден изкуствено - дали от военните, дали от фарма индустрията, зависи кого питаш.

Появиха се експерти и учени, които да подкрепят всяка възможна теза в общественото пространство, оспорвайки се един друг, докато обществото не стигна до състояние на пълно объркване и по-лошото - до трибализъм. Липсата на ясни и категорични данни, която е нещо логично за такъв нов вирус, ни доведе дотам да се делим на "племена" - вярващи и невярващи, последователи на Щаба или такива, които го отричат с категоричност.

Разбира се, всичко това се повтори отново и с вкарването на ваксините - официалните информационни кампании за имунизациите останаха далеч назад, издухани от различните конспиративни теории, спекулации и противоречащи си данни.

За да стигнем в един момент до почти фанатична поддръжка за някоя от въпросните каузи - без осмисляне, без реално поставяне под въпрос на данните.

Самото правителство също не помогна особено за това да успокои страстите и да се наложи като единствен достоверен източник на информация. Първо бяхме бомбардирани от брифинги, насаждащи това ясно и отчетливо усещане на напрежение, след което мерките се представяха на парче - без ясно обяснение, без достатъчно време за подготовка. Новите правила в общия случай се прилагаха от днес за други ден, което постави много бизнеси в патова ситуация и без време да измислят полезен ход.

Междувременно обикновените граждани или бързо трябваше да се настроят според новите пакети от правила, или просто да прибегнат до добрата стара българска традиция и да ги заобикалят по начин, който сметнат за удачен.

Колкото до самата кампания за имунизацията, спокойно можем да кажем, че тя заработи, едва когато властите я захвърлиха настрани и правилата започнаха да се нагаждат в движение според ситуацията.

Страх, навсякъде страх

Снимка: iStock

Започнахме със страха и завършваме с него. Защото той беше тук през цялото време - страх за живота на родителите ни и близките ни, страх от финансовата криза, която се задава зад ъгъла и вече доведе до множество фалити, страх от най-бързо създадените в историята ваксини, страх от света без тях...

Здравните страхове се блъскаха с икономическите, водейки след себе си до жестоки спорове, груби дебати и отправяния на обиди и закани. До загуба на хуманното отношение към другия. 

В началото на пандемията говорехме за това, че тя ще ни помогне да извадим на бял свят човешкото в себе си, ще ни помогне да бъдем по-добри и да виждаме по-ясно истински важните неща в живота. На практика обаче сякаш по-ясно и по-смело се появиха някои други, типично човешки черти - егоизъм, дребнавост, хапливост и злоба. И израстването на човешкия вид беше оставено за някой друг път. 

Днес страхът все още го има. Просто е някак по-тих, станал част от пейзажа - по същия начин, по който днес е и самият вирус - тихо, но настоятелно присъствие.

Ако не друго, научихме се да живеем с него, осъзнали че е извън силите ни да контролираме случващото се.

Сега идва ред на надеждата. Ваксини вече има и те са най-прекият път към това да си осигурим шанс да спрем продължаващото разпростиране на вируса. Надежда носи и лятото, което все още свързваме с драстично намаляване на новите случаи.

За една година не само България, но и целият свят се изправи пред едно ново изпитание, пред една глобална и масова параноя пред лицето на опасен вирус. Да, той не беше толкова смъртоносен, колкото някои очакваха, но със сигурност не е и просто лекия грип, който някои експерти проповядваха, че е.

Навлизаме вече във втората година от пандемията, вече свикнали с нея, но с надеждата, че скоро тя ще остане само лош спомен. Или както проф. Кантарджиев предрича - просто поредния сезонен грип. До тази фаза обаче имаме да извървим още малко път. Да положим още малко усилия.

Нека не се лъжем обаче - след това няма да дойде старото "нормално". Светът се промени твърде много, за да се надяваме, че не се е променила и идеята за нормално.



Най-четените