От време на време мрачният, пандемичен информационен фон е разсечен от нова трагедия, която за момент ни разсейва от корона-темата и ни хвърля в други размисли и страсти. Последната такава беше случаят, в който баща уби двегодишното си дете в Севлиево и то два месеца и нещо, след като майка уби двете си деца в Сандански.
Първоначалната информация, която дойде от медиите, е, че бащата бил с "депресия". Разбира се, елементарната ерудиция в областта на психичното здраве предполага, че "класическа" депресия не може да доведе до убийство. Но владеенето на психологическите термини никога не е било силна страна на българските медии.
Въпросът за психичното състояние на човек, отнел живота на собственото си (или което и да е друго) дете, неизбежно изплува при всяка такава трагедия. Това е разбираемо, тъй като едва ли има нещо по-противоестествено от детеубийството. Другите въпроси, които случаят повдига, са: "Можеше ли тази смърт да бъде предотвратена", "Къде са институциите" и "Защо са го пуснали от психиатрията".
"Защо са го пуснали от психиатрията?"
Нека започнем отзад напред. Психиатриите са болнични заведения и лекарите там нямат право да държат пациентите си насила, освен в случаите, в които пациентът е настанен за така нареченото в Закона за здравето "задължително лечение".
За да може пациентът да бъде насилствено въдворен в психиатрична болница и да бъде задържан там против волята си, трябва да бъдат изпълнени две условия.
Първото е лицето да е психично болно с установено сериозно нарушение на психичните функции. Има определен кръг от заболявания, който е разписан в главата за психичното здраве в Закона за здравето. Това са психозата, тежкото личностно разстройство, умерената, тежка или дълбока степен на умствена изостаналост и други.
Второто условие изисква в съда да бъде представено доказателство, че човекът може да извърши престъпление, което представлява опасност за близките му, за околните или за обществото. Решението за задължително лечение се взима единствено и само от съда. Не от лекарите, съседите или журналистите. Ето защо коментарите от типа на "защо са го пуснали" са неоснователни.
Психиатрите казват, че има механизъм за проследяване на психиатричните пациенти, като той е по преценка на лекуващите психиатри в болницата. Те могат да препоръчат амбулаторно проследяване. Но това отново трябва да се случи вследствие на т.нар. терапевтичен договор между психиатъра, който ще проследява, и пациента. Т.е. със съгласието на пациента.
Директорът на Държавната психиатрична болница в Севлиево, където се е лекувал мъжът, е в едноседмичен отпуск, а от дежурния лекар научихме, че въпросният пациент е бил приет при тях на 17 януари в състояние на силен стрес, известно и като "остро стресово разстройство".
Лекарят сравнява състоянието със силен ступор, който мъжът изпитал при новината, че майка му е диагностицирана с онкологично заболяване. Преди това не е имал психични проблеми и по негово настояване, както и по настояване на съпругата му, е изписан след четиридневен престой.
Дежурният лекар допълва и че острото стресово разстройство не предполага крайни реакции като убийство и самоубийство, но тепърва ще се установява дали е поставена точната диагноза.
"Къде са институциите?"
"Ако последствията бяха очаквани, щяха да бъдат предотвратени", казва Петинка Михайлова от Дирекция "Социално подпомагане"- Севлиево. По нейни думи случаят е криминален и няма общо със социалните служби, тъй като при тях не е постъпвал сигнал за проблеми в семейството и те не са имали основание да се самосезират.
От нея разбираме, че няма практика - формална или неформална - социалните служби да бъдат уведомявани, когато родител, лекувал се в психиатрична болница, бъде изписан и се върне при децата си.
"Проблемите с психиката са като проблемите със здравето и да поставят патрулка пред дома на всеки човек, излязъл от подобна клиника, е като да проверява всеки родител, който се е разболял от грип", казва още директорът на Социално подпомагане - Севлиево.
От пресцентъра на Държавна агенция за закрила на детето също казват, че случаят с убитото дете е в полето на МВР, които разследват обстоятелствата около убийството. При тях също не са получавани сигнали, които да подсказват за трагичния развой на събитията.
"Можеше ли тази смърт да бъде предотвратена?"
Може би да, може би не. Психиатричната помощ в България е "последна дупка на кавала" на здравеопазването.
За реформа в тази сфера се говори от цяла вечност, но фактите в момента все още са трагични: липса на достатъчно центрове за психично здраве, потресаващи условия в съществуващите психиатрии, малко на брой психиатри, липса на единна информационна система, липса на обществен разговор по повод превенцията на психичните заболявания, тежка социална стигма върху същите, неслучваща се ресоциализация на изписаните пациенти след престой в психиатрични клиники и пр.
Проблемите са много и през определено време хаосът в системата се просмуква през огромните ѝ пробойни и излиза в обществото под формата на убийство или някаква друга трагедия.
Никой не може да каже дали е било възможно животът на детето да бъде спасен, но едно е сигурно: извеждането на психиатрията от задния двор на медицината у нас със сигурност може да предотврати бъдещи драми.
Линч и смъртно наказание
Нормално е обществото да реагира остро на случай с убийство на дете. Чудовищността и противоестествеността на такъв акт провокират ответно насилие и това е разбираемо. За съжаление обаче, коментарите от типа на "Линч за урода", "Обесете го" и "Да се върне смъртното наказание" издават тоталната незрялост на социума по отношение на темата с психично болните хора.
Желанието за линч и публична екзекуция е в същата тоналност като поставянето под общ знаменател на всички хора с психични разстройства: както психопатите и онези с параноидна шизофрения, така и онези с паническо разстройство или обсесивно-компулсивно разстройство, да речем. А тази неграмотност и примитивна агресия не спомагат за решаване на проблемите. Напротив, задълбочават стигматизацията и влошават живота на болните. И на здравите.
Насилието над деца
Насилието у нас е реалност, за която сякаш забравяме или не забелязваме, а тя е ежедневие за хиляди деца. Българите рядко подават сигнали към ресорните институции или към полицията, а социалните работници са били в домове на пребити жени и деца, чийто съседи знаели какво се случва, но мълчали.
"Българинът все още приема, че семейството е крепост, в която не трябва да се намесва", казва Петинка Михайлова от Социално подпомагане - Севлиево. Въпреки че дирекцията има телефон и опция за писмено изпращане на сигнали за домашно насилие, служителите рядко работят по предупреждения от хората.
По предварителни данни на Министерство на вътрешните работи общият брой на престъпления срещу деца през 2019 г. е бил 2268.
По данни на АСП през 2019 г. сигналите, постъпили в отделите "Закрила на детето" за насилие над деца, са се увеличили с 65 в сравнение с предходната и общият им брой е бил 1 171, като по 446 от тях са открити случаи.
Според статистиката на Националната телефонна линия за деца - 116 111 - семейството е мястото, където децата са насилвани най-много - 463 сигнала, на улицата - 85, в училище - 20, броят деца, преживели насилие в институции, е 12, в осиновително семейство - няма, при близки - 21, на обществено място - 26.
Митове и легенди в работата на социалните работници
У нас все още се предава от уста на уста, че социалните работници могат да отведат дете от дома му и да го настанят в институция при всеки анонимен сигнал за насилие.
Този слух бе отречен миналата година от заместник-министъра по социалната политика Зорница Росинова, която поясни, че извеждането на деца от домовете им е крайна мярка и е абсурдно тя да бъде приложена без съдебна заповед.
И съответно трайното настаняване на деца извън семейството също стават със съдебна заповед. Това се налага само в кризисни ситуации, в които трябва да се вземат спешно мерки.
Самите сигнали също подлежат на проверка. Служителите от социално подпомагане не се строяват чинно при всяко обаждане за бито дете, а първо проверяват доколко казаното по телефона или имейл отговаря на истината, преди да посетят семейството.
Спекулации са и твърденията, че социалните служби обръщат къщите с краката нагоре при инспекция, проверяват хладилника и гардероба на докладваното семейство. Заместник-министърът подчертава, че социалните работници проверяват условията, в които живее детето, само ако има предпоставка за това - ако животът или здравето му са заплашени.
Едва ли има много по-травматични случаи за обществото от убийството на дете. Един такъв вероятно е убийството на собственото дете. Понякога лошите неща се случват и никой не е виновен. Друг път са виновни много хора, или цяла система.
Съмнително е, че ще доживеем свят, в който никога да не умират деца, но ако всеки си върши работата добре и заема адекватно и отговорно своето място в системата, която поддържа живота на социума, рисковете от такива трагедии намаляват.
