Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Различни, а ужким сме братушки

Голямата разлика между нас и руснаците Снимка: go2life.net
Голямата разлика между нас и руснаците

В бричката седеше един господин, не хубавец, но не и с лоша външност - нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. Пристигането му не произведе в града абсолютно никакъв шум и не бе придружено с нищо особено; само двама мужици, които бяха застанали до вратата на отсрещната кръчма, направиха някои забележки, които собствено се отнасяха повече до екипажа, отколкото до пътника. „Я гледай ти - каза единият на другия - какво колело! Какво мислиш: ще може ли да стигне това колело, да речем, до Москва, или не ще може?" - „Ще стигне" - отговори другият. „Ама до Казан май не ще може стигна, чини ми се?" - „До Казан не може стигна" - отговори другият. С това разговорът се свърши."

Нищо не илюстрира по-добре обществено-политическия интерес на обикновения руснак към събитията около него като този начален епизод на „Мъртви души".

Личността в колата е отвъд обсъждане, това е пътникът - който по право и заслуги е там и чиито планове са по господарски непонятни; ни да го любиш, ни да го мразиш.

По-впечатляващо за мужика е възможността за пробег. Но дори това не е чак толкова вълнуващо, че да е тема на спор. Животът на крепостния няма кой знае колко да се промени, независимо докъде ходи бричката.

Голямата разлика между нас и руснаците е в това, че тук разговорът за возилото нямаше да завърши в съгласие; напротив - щеше да подбуди сериозен спор.

Това най-прекрасното колело на света ли е, понеже е руско или пет пари не струва по същата причина; ще се провали ли далеч преди Казан или все пак ще остане здраво до края на света и ще го покори?

Още по-голям дебат обаче би предизвикала личността на господина в бричката. За руснаците неговите намерения и външност са отвъд осмисляне - щом е на тази позиция, значи така е трябвало и ще си върши неговата си господарска работа, как и докога - той си знае.

Ние обаче непременно бихме се попрепирали дали все пак не е по-скоро тлъст дебелак или тънък като струна, свеж младеж ли е или старик грохнал; велик хубавец или май напротив - урод невиждан.

Защото за мужиците от задунайската губерня всичко трябва да бъде доведено до крайност и или паднем пред чуждия помешчик в захлас, или да плювнем с отвращение.

Наричаме го условно русофилия и русофобия, но немците имат по-добър термин за такива отношения - викат му „хаслийбе".

Това е състоянието, в което хем не можеш да понасяш нещо, хем си силно привлечен от него. И ние, българите, изпитваме точно това към Широката страна с многото поля, планини и гори и нейните помешчици.

По неясна причина генетично ни е заложено не само да се вълнуваме от колелата до Казан и Кремъл, но и да изпитваме някакво особено силно чувство към господата в тях, вместо да ги игнорираме, както би било по-логично.

Дори сравнението на Путин с Чичиков вероятно ви изглежда нелепо. В представите ни той е Бегемот, Свидригайлов, Иван Грозни, Зангиев и какво ли още не. Дърпа конците на световния ред, крои планове, спасява нации и се бори с мечки и шваби. А всъщност е един невзрачен господин, не хубавец, но не и с лоша външност - нито много пълен, нито много тънък; не може да се каже, че е стар, ала не и твърде млад, който прави сделки с мъртви души.

Утре бричката му ще я подкара някой друг и с право онези селяци се дивяха на нейния капацитет, не на качествата на пътника.

Защото руският мужик знае, че тези неща не си заслужават да ги мислиш, понеже нищо няма да измислиш.

Българският обаче намира в това смисъла на съществуването си - да се опита да проумее какъв е господинът в колата, за да го обикне страстно или да го намрази вдън душа. Различен вид обременености, пък ужким сме братушки.







 

Най-четените