Да извадиш нечии думи от контекста, да ги изтипосаш като заглавие и да се възмутиш - това е най-добрата система, по която българските медии успяват да изградят негативен образ дори на най-позитивните герои. Ако това някога се отнасяше предимно за жълтите хартиени издания, днес явлението е повсеместно.
Последният пример е интервюто на актьора Самуел Финци за DW във връзка с ролята му като водещ на откриването на филмовия фестивал Берлинале.
В разговора Финци говори умерено и споделя виждането си, че „вместо да се ограничаваме в малки национални общности, по-добре е да се отваряме, да се събираме с хора от повече места, с различен произход".
Той споделя, че идва от България, но гледа на себе си като на човек от Европа, а относно актьорската си кариера казва, че е роден и израснал в България, но кариерата му като актьор се е състояла в Германия. Казва и друго: "В момента нямам особено основание да се чувствам горд като българин, като наблюдавам политическото развитие в страната."
Едва ли има човек, който да не може да разбере гледната му точка и тезите му. Той не крие произхода си, нито се срамува от него. Просто констатира фактите от живота си.
Освен това едва ли има много хора, които в момента да се чувстват горди от политическото развитие в страната, в която през ден избухва скандал я с апартаменти, я с изтекли лични данни, я с източени обществени средства или язовири.
От целия разговор с известния актьор обаче в съзнанието на масовия консуматор на медии ще останат две фрази, използвани в новинарските заглавия: „Аз не съм български актьор" и „В момента нямам основание да се гордея, че съм българин".
Така Самуел Финци се вписва в полето от много други българи, отбелязали световни успехи и отказали да се идентифицират с етикети. В полето на българите с етикет „родоотстъпник".
„Суетен пуяк, дьонме" - четем в един коментар под откъс от интервюто му във Фейсбук. „Възрожденците са спасили България в още по-тежка обстановка. Този е далече".
„Като му омръзне да не го разпознават в Германия се прибира в България и се прави на известен.Келеш!"
„Нямал особени поводи за гордост от произхода си? Чудя се тогава - защо изобщо го отразяват български медии".
„Мишките първи напускат потъващия кораб...."
"Ти значи си безродник, никой! Каквито и успехи да имаш те си остават единствено и само за теб! Глупаво е да се отричаш от корените си, независимо дали имаш повод за гордост от родината си или не! А успеха не е нещо постоянно и трайно!"*
И е прав последният от цитираните коментиращи в това, че успехът не е нещо постоянно и трайно, затова успелите хора и в България, и по света непрекъснато се надграждат и развиват. Непрекъснато тестват собствените си граници и ги надминават. И макар че Финци в нито един момент не крие българския си произход, нито дори намеква да се срамува от него, може би след това интервю ще се замисли.
Във филма на Стефан Командарев "В кръг" има една сцена, в която героите на Васил Василев-Зуека и Стоян Дойчев си говорят за емиграцията като възможност. Героят на Зуека разказва за свой приятел-емигрант, който казва, че не от бедността в страната бягат хората, а от онези, които остават в нея. Не е случаен и вицът за това защо в Ада пред казана на българите няма пазач - защото, ако някой тръгне да излиза, другите сами го връщат обратно.
Наскоро приятелка ми разказа за своя студентка в чужбина - българка, която се молела в курса й да няма други българи.
Толкова за националната гордост. Извън нейните ограничения живеят хора, които родени тук, успяват да развият потенциала си - независимо в коя държава. Затворени между границите на малките си умове обаче често сме склонни да виждаме националната граница като предел на възможностите си, а развяването на трибагреника - като единствен знак за националната гордост.
Както между другото правят и хора като Динко, Перата и цял куп значими българи по трибуните на стадионите.
*В коментарите са запазени правописът и пунктуацията на авторите, които авторът на този текст е предпочел да остави анонимни.
