Твърде много емоция, твърде малко разум

Самозапалването на Пламен Горанов НЕ Е повод да потекат буйни реки от емоции. Нито да се втренчим в емоционалния си пъп и да си теглим една яка автопсихоанализа, че да се почувстваме, видиш ли, преродени, пречистени и облагородени.

Авторът казва много верни неща - но периферни. Това е някаква импресия от лични усещания, която човек може да прочете, да си каже - мдам, добре го е написал, и евентуално да открие подобие със собствените си емоционални реакции. И туйто. Тази статия НЕ Е повод за дебат. 

Защото един дебат по нейното съдържание би бил само непроизводително преливане от пусто в празно. Няма как да бъде друго.

Защото проблемът ни НЕ Е в това как реагираме емоционално на самозапалването и смъртта на Пламен Горанов - дали ДОСТАТЪЧНО го чувстваме или не (а колко, по дяволите, е "достатъчно"?).

Проблемът не е, че сме недостатъчно емоционални. Напротив, той е, че сме ПРЕКАЛЕНО емоционални. И покрай прекалените емоции едно друго, значително по-важно нещо изчезва въобще: мисленето. (Ако въобще някога го е имало, де...)

Това е фундаменталният недостатък на цялата протестна вълна - и изобщо на отношението ни към това, което става край нас: твърде много емоция, твърде малко разум.

Твърде много реагиране, твърде малко осъзнаване. Твърде много хъс, твърде малко решителност. Твърде много енергия, твърде малко концентрация.

Твърде много искания, твърде малко усет за реалност.

Ние просто си просим да бъдем излъгани. Пак.

Самозапалването на Пламен Горанов НЕ Е вопъл за съчувствие и съпричастие - това не е епизод от турски сериал, нито сълзлива историйка от жълтите медии. Затова намирам за отвратително, че огромното мнозинство го приема точно по този начин.

Самозапалването е СИГНАЛ. Тревожен сигнал - да се поспрем малко, да се огледаме и да се усетим, че въобще не ни е ясно накъде отиваме.

При това не е първият, а ПОРЕДНИЯТ сигнал: ако преровим новините от последните година-две, голяма част от споменатите в тях самоубийства носят точно същото значение; единствената разлика е, че не са толкова показни, и най-вече - че не са се случили точно в разгара на някой протест. 

Но да умъртвиш семейството си, включително детето си, и след това да се застреляш, поради усещането за тотална безизходност, е още по-страшно. В едно самозапалване на публично място поне има искрица надежда, че нещо ще се случи. Макар и след като теб вече те няма. А да лишиш света от присъствието си ТИХОМЪЛКОМ, отнасяйки със себе си и най-близките си, е толкова отчаяно действие, че няма накъде повече.

Обаче тия, другите самоубийства, не ги запомнихме. Не изискахме за тях национален траур. И не започнахме да редим грамади.

Нищо чудно, че задкулисно подпалилите (и напомпващите) тази протестна вълна нямат никакви притеснения: те са наясно, че за тях тя - такава, каквато е - е безвредна.

Единственият начин това да се промени е да спадне емоционалният градус и спонтанното озлобление за сметка на разсъдливостта и премисленото, целенасочено и последователно противопоставяне.

А това не става със самозапалвания. Те са символ на безсилие и обреченост.

Всъщност, това е и основният въпрос, който смъртта на Пламен Горанов трябва да ни накара да си зададем: толкова ли сме безсилни и обречени? 

И ако не сме, какво трябва да направим, за да го докажем?

Всичко друго е храна за жълтите медии. И за жълтото мислене. Което е същинският убиец на всеки смислен протест.