Среща с бивш колега, или как да убием всичко патриотично в нас

Текстът е от личния профил на Константин Венков във Facebook и се публикува с разрешението на автора.

След работа се срещам с бивш колега, който също живее в Германия. Не сме се виждали около година. На фона на останалите български колеги изглеждаше по-нормален и симпатичен.

Закъснява 15-20 мин. Купувам си кафе и кока-кола и не правя големи драми. Приемам го за естествено поведение.

Тръгваме с неговата кола да търсим място за паркиране. Това си е жива мъка във Франкфурт. Идеята да плати такса за паркиране го шокира видимо. Обяснява ми, че знаел един подземен паркинг на магазин, където обикновено паркирал безплатно и "никой не разбирал". Паркингът е "само" на 3 км от мястото, на което отиваме. Успокоявам го, че аз ще платя паркинга, и той веднага се съгласява.

По пътя ми обяснява как е останал без работа, защото балканският му шеф го е лъжел с парите, после е бил на социални помощи няколко месеца, после друг балканец пак го е излъгал и т.н.

Учудвам се, защото е много добър заварчик, а такива се търсят много и взимат добри пари. От друга страна, за българите е въпрос на чест да взимат социални помощи и да работят на черно. Пита ме дали мога да му намеря някаква работа на черно за около 3 седмици. Казвам, че мога да му намеря постоянна работа.

"Не, не искам, защото през август ще си ходя до България". Отказвам се и сменям темата.

Някак плавно преминаваме към плановете в личния живот и жените. Теоритично има семейство в България, но на практика се виждат за по 3 седмици в годината. Той живее от години в едно общежитие за работници заради ниския наем. Засега щял да си стои там, но си търсел "някоя германка". Един друг българин щял да го запознае с една такава, която имала хубаво лице, но огромен задник и никой не я искал. Ама на него това не му пречело, защото можел да отиде да живее при нея и да не плаща наем.

Лицето му придобива някаква замечтаност, докато ми разказва как баща й имал заводи в Африка и двамата щели да си обикалят на екскурзии. Предлагам му първо поне едно кафе да изпие с нея и да се запознаят.

Следващата му цел е друга германка, която работи в трудовото бюро, където му търсят работа. Утре щял да се вижда с нея и щял да я пита дали живее сама. Идеята е да се пренесе при нея и да не плаща наем, а тя да му намира само "хубава работа".

Казвам му, че според мен най-добре е да си намери постоянна работа и да доведе семейството си от България тук. Или поне да си намери жена по любов. Мисля, че изобщо не ме чу, докато гледаше замечтано към бъдещето. Над реката сме и явно е обзет от романтика и планове за богати германки...

Сядаме насред някакъв фест. Взимаме си по един вурст с картофи и бира. Някак естествено ме оставя да платя всичко. Дори не забелязах как го направи.

Идеята обаче му хареса и ми предложи след това да отидем "някъде". Завеждам го в един старинен квартал, пълен със заведения. Видимо е доволен. С авторитетен тон ми разказва как вече познава целия Франкфурт  и свикнал с града. Всъщност познава само безплатния подземен паркинг и един главен булевард.

За мен е неразбираемо как и защо много българи в чужбина дори и след години познават единствено маршрута работа-супермаркет-вкъщи. Някои по-любознателни включват и баровете за залагания, публичните домове около гарата и битака.

В изблик на солидарност му споделям колко красиви и интересни места има в и около Франкфурт, но отново не ме чува. Накрая се разделяме и всеки се връща към своя си живот и мечти.

Чувствам се наистина много отдалечен и някак тъжен. Сещам се колко (е, май не са много...) свестни и готини хора ми липсват от България и искам да ги видя. От друга страна този манталитет е толкова типичен за нас и целият резултат на пълна деградация и провал са си наше дело.

Не съм оптимист, хора. Кофти материал сме си...