С изключение на шепа хора, трагедията в Непал и Тибет не вълнува твърде публиката в България. Съвсем нормално е - след първоначалния шок и кадрите от над 10-метровата вълна, която помете граничния пункт между Тибет и Непал, беше ясно какво следва - дни на броене на стотици, дори хиляди жертви.
По стечение на обстоятелствата попадам в категорията на шепата хора, които продължиха да следят body count-а в пълния му ужас.
Призива на Непал за помощ с ДНК експертизи и хладилни камери за изровените от калта тела - моргите се препълниха, а властите не бяха в състояние да идентифицират жертвите.
Снимките на трупове, разлепени пред болниците, за да бъдат разпознати от близките, които търсят своите хора.
Масовите гробове за неразпознатите тела - напълно в разрез с традицията за кремация в индуизма, изповядван от огромна част от жертвите. Обещанието на властите, че след разпознаването ще ексхумират телата и ще ги върнат на близките.
Телата, завлечени от потопа чак в Индия. Оцелелите, които копаят с ръце калта, търсейки роднините си.
Търсенето на стотици чужденци, изчезнали от пътя си към някой от поклонническите маршрути и трекове в района, включително огромен брой хора към и от свещената планина Кайлаш в Тибет.
Традиционното мълчание на Китай - наводнението засегна и Тибет, но там западни медии не се допускат и какви са щетите за хората е по-скоро въпрос на въображение плюс сухи данни от Пекин.
В свят, пълен с бедствия и най-вече светкавична информация, е трудно и дори опасно да задържаш вниманието си върху цялото това страдание - прагът на насищане е нисък. Трудно е и да изпитваш емпатия към десетките хиляди хора в Непал и Тибет, чийто живот е пречупен и срутен из основи.
Не е и нужно - планетата е пълна с нещастия и е самоубийствено да опитваш да си съпричастен с всички.
Не така стоят нещата, ако си емоционално свързан с тези места, и най-вече - с тези хора.
Така се случи, че бях в този район преди няколко месеца, минах на под 100 км от "горещата" сега точка, направих и обиколката на Кайлаш, към и от който са тръгнали стотици хора, които все още са в неизвестност.
Казват, че озовеш ли се веднъж в Хималаите, рано или късно се връщаш.
Така е - този първичен свят на разреден въздух, чисти души и безмилостна природа ти влиза под кожата, въвлича те и част от съзнанието ти остава там (изобщо нямам предвид влечение към будизма и религиозни и духовни практики).
Спецификата на статута и управлението на Тибет са допълнителен емоционален магнит, който те привързва към хората там на още по-лично ниво, и при бедствия като сегашното води до ирационални опасения.
Понеже няма как да помогнеш - освен с пари - даряваш малка сума на някоя от десетките програми, които набират помощи за Непал (за Тибет е по-сложно).
И благодариш за възможността за евтината индулгенция, която да канализира чувството за вина, опасенията и съчувствието ти.
Да преведеш от дивана няколко долара играе ролята на балсам за съвестта, която позволява да се разсрочи за по-нататък по-важния въпрос - да се върнеш ли в света на Хималаите, или не. И до къде се простира личният ти принос за разрушаването му.
Непал вече започна кампания, с която казва - огромната част от най-посещаваните региони, включително и подстъпите към осемхилядниците, са незасегнати; елате като туристи, и помогнете на икономиката и възстановяването ни.
Какво по-хубаво от това - хем те влече натам, хем ще получиш и добавената стойност на ореола на благородната постъпка. Има обаче етична дилема - въвличаш се отново в кръга, който допринася за условията, при които подобни нещастия и бедствия стават все по-вероятни и разрушителни.
Ледникът, който се срути в Хималаите, и доведе до потопа, е част от система, която се топи и променя под въздействието на климатичните промени.
Макар и по-малка, туризмът има своя лепта - полети, джипове, автобуси, строителство, инфраструктура и човешка дейност, включително и в тези труднодостъпни места с крехка екосистема.
Разрушенията са в такъв мащаб и заради неконтролируемо и опасно строителство около реките, включително заради туризма, прокарване на пътища и поява на инфраструктура в долините без особено устойчиво планиране. И то в райони, които са под висок риск от наводнения, свлачища и земетресения.
Можеш да решиш, че това не те касае, пък и коя съм аз да назидавам непалците да се развиват по-устойчиво и да не разчитат за икономиката си на несигурен бизнес като туристическия. Десетки хиляди в момента имат нужда от храна, вода и дом, а не от акъл от дивана. Това е напълно легитимно основание да помогнеш с няколко хиляди евро от бъдещо пътуване.
Но отказът да дадеш лепта в бъдещо разрушение е не по-малко легитимен.
Колкото и да е трудно да устоиш на влечението към толкова специално място.
