Урокът на Чичото

- Да ти дам епикризата да я видиш?

- Виждам я. По теб. - Увиснал ляв ъгъл на устата, леко поспаднал долен ляв клепач, поизгладени лицеви гънки отляво, леко затруднен говор, едва забележимо залитане наляво при обръщането.

Жестикулира предимно с дясната ръка, а е левичар и обикновено предпочита лявата. И мисленето му е едва доловимо мудно и разконцентрирано - да съм аз това, ще е даже над средното за мен, но познатият ми винаги е бил с ум като бръснач.

- Стисни с две ръце...

Лявата стиска прилично, но забележимо по-слабо от дясната. Темпорален инсулт, по-вероятно дълбок.

- Я да видя епикризата... Точно така. Инсултът не е голям, за щастие, но останалото в картинката не е добро. Силно втвърдени и резистентни основни мозъчни артерии, кардиомиосклероза...

Той ме гледа изпитателно:

- И сега пак ще ме караш да се отказвам от пушенето?

- Няма. Вече си се уверил на собствена глава до какво води. Оттам нататък дали искаш да си жив и относително здрав си решаваш ти. Ако не искаш, аз не мога да ти помогна. Както се вижда. - Ядът и горчилката ми са доста повече от обикновено. Не заслужава да го кастря така, свестните и умни като него хора са много малко. И може би точно затова го кастря - дано му дойде най-сетне акълът.

- Колко време имам да ги спра?

- Нямаш. Последната си я изпушил вече.

- Знаеш ли какво е моето пушене да го спреш отведнъж?

- Знам. (За любопитните - описвал съм го тук. Не е приятно, но алтернативата е още по-неприятна. Приятно можеше да е, ако ме беше слушал при толкова години повтаряне...

Още малко разговор, допълване на терапията му, обяснение какво да очаква и от какво да се пази. След разговора обаче, докато пътувах към нас, си спомних разказа на един мой познат. Ето го, предаден с неговите думи:

"Имахме навремето един състудент, известен като Чичото. Веднъж си беше довел племенника, връчили му го да го забавлява. И понеже беше година по-голям от нас, солиден на вид, ходеше с костюм и беше зрял не по годините си, му остана като прякор.

Бащата на Чичото беше починал на четиридесет и седем години. Докато следвахме на петдесет и една почина майка му. И двамата от усложненията на изключително тежък диабет. Бяха лекари и бяха направили всичко възможно да противостоят на болестта, но толкова бяха могли. Така че наследствеността на Чичото в това отношение беше ужасна. Нормално беше да очаква да развие диабет още преди двадесет и пет и да не доживее четиридесет и пет въпреки лечението.

Родителите му обаче се бяха оказали мъдри. Поставили го бяха на строга диабетна диета още с раждането му.

Когато беше станал на възраст да разбира нещата му бяха обяснили - когато пестиш наистина както трябва, и много малкото често се оказва достатъчно... А той беше имал мъдростта да го разбере и спазва.

След като завършихме, дълги години не бях срещал Чичото. Но преди година го видях на улицата. Седнахме на кафе, поговорихме си, припомнихме си студентството. Не се сдържах и го попитах как е.

- Читав! - похвали се той. - Даже без лекарства захарта ми е на горна граница, но не е над нея. А пия редовно манинил, даже още не съм на инсулин. Регулирам си физическото натоварване, следя си холестерола и липидите, замервам си състояние на артериите, изобщо грижа се за биологията си много старателно. И тя се отплаща. На петдесет и две още нямам диабет, при моята наследственост! Ако не се случи нещо непредвидено, очаквам да стигна нормална продължителност на живота.

Напоследък здравето вече може да се купува, в това или онова отношение. За в бъдеще ще може и в повече. Но нищо не може да замени мъдростта в грижата за здравето си, или да се сравни с нея.

Бъдете мъдри.

Текстът е от блога на Григор Гачев

#1 Виктория Пенелопова 07 27.10.2016 в 20:51:25

Кафето, харесахте ми. Най-сетне нещо, което да покаже на бг-Дънкън Маклауд, че здравето е лична отговорност, дори и при кофти наследственост.

Новините

Най-четените