През изминалата седмица неуловимо като дебнещ индианец, „тайно и полека", както би се изразил Дядо Вазов, данъкът „Уикенд" стана част от нашия живот.
Депутатите пак не разбрали какво гласуват, Менда Стоянова казала, че едва ли не менти Брюксел в името на неблагодарния български бизнес, а пък Бойко Борисов щял да си даде здравето за таз земя и тоз народ, щял да изгори за да свети и в тази светлина исканията на Радан Кънев за оставки на финансови министри били най-малкото обидни, да не кажем възмутителни.
Ние, простите граждани, не сме финансово-данъчни експерти, каквито доволно много се изказват и коментират в публичното пространство, но все пак ни се ще да отбележим някои неща.
1. Като не можете да се оправите с ДДС - премахнете го!
ДДС е признание за капитулация на държавата. Една от нейните основни функции е да събира данъци и да ги превръща в сигурност и публични услуги. ДДС е данък, който държавата отказва да събира и вменява тази задача на бизнеса.
За услугата бизнесът в продължение на един месец ползва събраното като безлихвен кредит. Сделка. Но и признание за неспособност. Каква е следващата стъпка на държавата? Сигурно да признае, че полицията не може да осигури законност и затова хората трябва да си организират граждански милиции.
Или пък да признае, че армията не може вече да защитава суверенитета, така че да се свика опълчение. Тогава за чий ни е тази държава?
Доброто законодателство обобщава. То не въвежда частни случаи. Когато една сделка приключи, то приключват и данъчните отношения между участниците в нея и държавата. А сега какво искат? Купувам си служебен компютър, възстановяват ми ДДС-то както е по закон, но после, ако случайно получа на електронната поща лично съобщение, изчислявам колко време ми е отнело да го прочета и евентуално да му отговоря, и връщам на държавата ДДС - незнайно на какъв принцип.
Така ли? А как се контролира това, как се доказва? Явно данъчните инспектори ще трябва да почерпят, защото всичко ще зависи от тяхната субективна преценка и благоволението им ще трябва да се купува по познатите начини.
И като ще е така, като ще бъдем „гъвкави" за едно, дайте да бъдем гъвкави за всичко. Ако получа лоша публична услуга, ако полицията не ме защити от битова престъпност, ако прокуратурата не защити обществения интерес, ако не получа качествено здравеопазване - тогава по собствено усмотрение ще удържа част от данъците, които дължа на държавата, а държавата ще бъде така добра смирено да се съгласи. Данъкоплатецът трябва да бъде третиран по Закона за защита на потребителите, защото потребява услуги, за които плаща на държавата да му доставя.
2. Зле е тази държава, която се чуди само как да скубе.
Добрата държава трябва да осигурява мир и спокойствие на гражданите си, а на по-предприемчивите от тях - условия да създават блага и да забогатяват. Тогава гражданите с радост ще отделят част от благата си, за да върши държавата разни неща от тяхно име и за тяхна полза. На практика обаче картинката е съвсем друга.
Държавата е технически участник в система за неестествено забогатяване на привилегировани групи и то не чрез създаване, а чрез отнемане. Държавата прави възможни всички потоци, по които изтичат парите на хората - данъци (вкл. „вредни храни"), такси, лицензии, задължителни застраховки, лихви, глоби (вкл. „зимни гуми") топлинно счетоводство, трудова медицина, социални и здравни осигуровки, всякакви винетки, „доброволни" фондове и т.н., и т.н. В един момент се оказва, че човек плаща всичко, което изкара, за голото удоволствие да бъде „член на обществото".
Защо тази система за неестествено забогатяване все още не е рухнала под справедливия гняв на гражданите?
Много просто - повечето граждани участват в нея под една или друга форма, в една или друга степен. Гражданинът не е хомогенно явление. Веднъж е експлоатиран, друг път е експлоататор. Той е едновременно производител на салам и потребител на кашкавал. С това сме се съгласили отдавна. Затова търпим и държавата с всичките ѝ данъци, такси и други безобразия. Въпросът е в мярата.
Пресен случай: „Топлофикация" осъжда човек за 30 лева - някакво пропуснато и забравено плащане. Човекът е осъден да ги плати и заедно с тях да плати още 350 лева такси и разноски по делото, по доставянето на „правосъдието", което държавата му дължи.
Ето тук мярата вече е загубена.
Да се върнем на ДДС. Той може да се нарече и „данък потребление", защото в крайна сметка го плаща възможно най-крайният потребител по дългата верига доставчици и посредници. Плаща го онзи, който си е купил хляб и сирене, и като го плати, връщане назад няма. Крайният потребител, онзи трогателен „малък човек", онзи Акакий Акакиевич вече е одран.
Сега битката е кой ще гепи одраното - престъпните олигарси, алчният бизнес или държавата. Ще речете, държавата трябва да победи, защото с тези данъци тя лекува Акакий Акакиевич, строи му пътища и пази държавните му граници. Да, така трябва да е. Но за какво всъщност държавата използва данъците е тема на съвсем друг разговор.
Защото един фабрикант, вместо да даде по-големи заплати на работниците си или да им направи безплатна столова (каквито в Царство България са били банално явление), сега ги дава за данъци, такси, трудови медицини, осигуровки и куп други щуротии, които в крайна сметка отиват за издръжка на чудовищния административен апарат и за корупционни обществени поръчки, които обикновено финансират партийни (пък и лични) каси.
Тук не обсъждаме справедливо ли е или не вили и луксозни автомобили да ползват данъчен кредит. Сигурно не е справедливо. Тук обсъждаме единствено философията на „дране". Държавата не е родината, не е страната, не е територията, не е и народът - това е печално погрешно схващане. Държавата е институция. Нея я учредява обществото за да му върши някаква работа, да изпълнява някакви обществени задачи. Когато държавата от обслужваща институция се превърне във враг, а после и в тираничен господар - тогава обществото има проблем.
Допуснали сме държавата да се меси прекалено много в създаването и разпределянето на ценности. Допуснали сме я да финансира дейности и хора, които нямат нищо общо със създаването на ценности. Това не е наша вина и наш порок. Това е болест на цивилизацията. При нас то е резултат и се случва закономерно. Просто такива са времената. Но има и друго, за което цивилизацията не е виновна.
3. Конкретната нужда и конкретната жажда
Ние, нашият народ и нашето общество, все по-често страдаме от нескопосаност, некадърност и некомпетентност. Държавата ни, както и всяка друга държава, се мъчи от нужда и изгаря от жажда за пари.
Парите пълнят бюджета, а бюджетът изпълнява политиките и възпроизвежда властта. Но у нас я няма рафинираността на западния чиновнически паразит. Хубаво, решили сте да вдигате данъците, решили сте да отнемате обратно веднъж върнатото ДДС. Но вижте се само как го правите! Като не можете да прокарате закон, управлявате с укази и наредби като някой болшевишки трибунал. Потъпквате конституция, закони и практики на съда. Не зачитате волята на парламента, който на всичкото отгоре си е и ваш. Ето това вече не е болест на цивилизацията. Това е елементарно бездарие, нахалство и простащина.
Не е вярно, че нямаме елит. Думата „елит" идва от латинското electio, което означава „избор", „щателен подбор". Нас ни управлява един много внимателно избран и много щателно подбран елит.
Критериите за подбор са прости: посредственост, зависимост, лоялност (но не вярност) и безскрупулност. Добре е избраникът да е глупав и бездарен, за да не може да се справя сам, за да е зависим от другите избраници и да вие с тях в общия хор на съзаклятието, наречено власт. Когато властта произтича от народа (а ние искаме това да е така, нали?), тогава тя прилича на народа.
Умното мнозинство оставя малцинството да управлява. За съжаление, нашето мнозинство не е такова.
През тази седмица публикуваха и резултатите от тест за четивна грамотност, проведен сред ученици. Целта на теста е да покаже какво се случва с ученика, когато прочете елементарен текст. 18% изобщо не са разбрали за какво става дума; 75% са разбрали и толкоз; само 7% са си направили някакъв извод от прочетеното и са надградили собствени мисли върху него. Хайде сега, познайте от коя група ще бъдат следващите управляващи на България! Има ли нужда да казвам какво мисля за Картаген?
* Текстът е публикуван в блога на автора
