Денят на победата - така някои определиха събитията около парламента в нощта на 23 срещу 24 юли. Кои обаче са победители и кой е победен?
Отвъд справката за потърсилите медицинска помощ пострадали - протестиращи и полицаи, отвъд щетите - изкъртени павета, плочки, изтръгнати колчета и опънати нерви от двете страни на барикадата.
Красотата и ума бяха окървавени - снимки на ранени обиколиха световния фотообмен. Изместихме дописките за кралското бебе на Острова, вмъкнахме се в новинарски емисии, в чийто дневен ред традиционно отсъстваме.
Питам се обаче защо сме толкова глупави, че повтаряме историята? Втория път, казват, винаги е фарс. Късата памет не е проблем само на хората пред телевизионните екрани, но и на медиите - и те забравят. Къде удобно, къде от некадърност.
Не защитавам нито правата на полицаите, на които е разписано при какви ситуации да използват сила, нито браня глупостта на тази власт.
Ясно е обаче, че като вземеш за заложник някого - бил той и самодоволен депутат, заслужаващ "народната любов", рискуваш полицейска палка. Признаха го и хора с окървавени глави.
Изобщо няма бели и черни в историята с побоя.
Тъжно е обаче, че 16 години след като на 10 януари 1997 г. показахме на цял свят как разбиваме парламента си, сега правим нов опит да впечатлим чужбината с нещо подобно. Показваме, че сме си останали същите балкански субекти - и пак стигаме до кютек.
Не може умните, интелигентните и нормални хора на протеста да не са си давали сметка докъде може да се стигне. Ако си на двайсет имаш някакво оправдание да бъдеш излъган, употребен, използван. Но когато си по-възрастен?
През 1997-а едни викаха, протестираха и превързваха раните си на площада, но други събраха плодовете на недоволството - взеха властта и/или просто зачеркнаха доста нули от огромните си кредити. Сметката накрая я платиха първите, тези с превързаните глави.
Май не разбираме, че с кървави събития като тези от 23 юли окървавените глави ще помогнат на едни други, които удобно изчакват властта на маса в скъп ресторант, някъде зад ъгъла.
Честито на победителите - или поне на онези, които се чувстват такива! Всички останали очакваме да ни пратят новите сметки за плащане.
Простичко, но и жестоко звучи, че никой не спечели от случилото се. Олигархията дори драскотина не получи.
Памет ни трябва на нас, българите, но някак ни е по-леко без нея. Посбием се, кротнем и продължим така до следващия бой пред парламента!
И избори не ни трябват, като се замисля - малко кръвопускане пред Народното събрание през няколко години ще свърши същата работа.
