Когато високата култура издребнее

Ако това е същата книга, за която си мисля... не можах да стигна до това, да зачета текст, за да коментирам превода. Само при вида на качеството и подбора на илюстрациите, много от които явно свалени на 100х100 резолюция от интернет, нарисувани от различни художници с различен стил - често "съжителстващи" си на един разтвор, се отвратих и ми се прищя да шибна въпросния издател по главата с въпросната тотална изг*зица/аматьорщина, която в БеГе минава за "луксозно издание".

Г-це Димитрова, Позволявам си да коментирам Вашата статия в качеството си, от една страна, на германист, а от друга, на млад човек като Вас и г-н Слави Ганев. Именно тази комбинация предизвика у мен противоречиви чувства. Разбира се, младият човек у мен се зарадва от факта, че друг млад човек е получил възможността да преведе важна книга. Германистът у мен обаче е дълбоко изумен от издателското решение, взето от Deja Book. Несъмнено корицата на книгата е чудесна, а интересът на масовия читател към Братя Грим няма как да не води до големи продажби, но тук идва въпросът дали големите продажби са достатъчни, за да предизвикат удовлетворение от свършената работа. А работата е свършена най-вероятно с много ентусиазъм и желание да се поднесе на масовата публика нещо ново и изненадващо, но с недостатъчно познания в областта, към която спада тази книга. Не е никак учудващ интересът на германистичната общност към нея, защото приказките на Братя Грим, изобщо тяхната изследователска дейност, са знакови за германистиката. Така че не е нужно да търсите академична дребнавост в критическите текстове. Те идват да покажат, че толкова комплексен и богат на литературноисторически, лингвистични и културни особености текст като приказките, издавани и преиздавани от Братя Грим, изисква също толкова комплексна дейност в процеса на издаване на български– нещо, което, уви, не е било известно на участвалите в процеса. Подобна книга изисква задълбочен превод от немски (включително познаване на основни принципи в превода на имена, диалекти и т.н.), научен консултант и предговор, съставен ако не от тесен специалист, то поне от германист – все неща, с които настоящото издание не може да се похвали. И ако критическите текстове, излезли в „Култура“ и „Литературен вестник“ са от преводачи, то това не е липса на „спортсменство“ от страна на колеги-преводачи (доколкото ми е известно, г-н Ганев не е филолог по образование) – просто именно такива специалисти е най-смислено да коментират един превод. Към Вашите думи относно свободната воля на издателство Deja Book да редактира или не книгата мога да прибавя, че това, разбира се, е така, но първо, има нещо, което би следвало да стои над „частния бизнес“ и „пазара“, а именно да не се формират у читателите погрешни представи за една толкова важна книга. Второ, масовият читател, уви, невинаги може сам да си даде сметка за неволната заблуда, в която го вкарва един недобре направен превод и съответно може лесно да се подлъже в покупката си. Това остава да лежи на съвестта на преводач, редактор и издател. Започнах този коментар в качеството си на германист, но ще го завърша като читател – определено има немалко интересни за мен още непреведени книги, които не бих могла да прочета в оригинал, но предпочитам те или да бъдат преведени, както трябва, за да мога да се насладя на истинската им същност, или просто да не бъдат превеждани.

Някои от неадаптираните приказки на братя Грим очевидно не са за деца... Въпросът ми е каква част от възрастните ще намерят нещо полезно за себе си? Например аз се интересувам от проблемите на планетата, личността и обществото през 21-ви век, както и от бъдещето, но не се интересувам от германския селски фолклор от 18-ти век... Не трябваше ли на корицата на книгата да пише: "Препоръчва се за деца над 12 години" или "Историите в тази книга не са подходящи за приспиване на деца" или това би повлияло "съвсем леко" на продажбите?

Разбира се, че не всички приказки стават за деца и още по-малко за "лека нощ". Не мога да си представя как една любяща майка приспива детето си с Малечко-Палечко и му изчита буквално текста, където Човекоядецът "без да се колебае ги заклал /собствените си деца/ и отишъл да си доспи". И това се случило защото, "добрият" разменил коронките на момичетата с шапките на братята си. Братя Грим са доста по-ведри в сравнение с Андерсен, но въпреки това трябва да се внимава. И това е работа на родителите, а не на издателите.

Я да питам, ако не от германисти, от кого да идва критиката? Че нали първата реакция на доста хора, когато някой разкритикува нещо, което не влиза в професионалната му квалификация, е: "Ти по-добре ли можеш бе?"

Страшни приказки са си разказвали нашите предци, вероятно ги има навсякъде по света, те служат чрез елементите на сюжета: Въведение Завръзка, Кулминация, Развръзка и понякога Епилог, да успокоят тревожността на човека от древността. Приказките на Запада обаче наистина са по-зловещи от нашите, очевидно западният човек е по-различен. Има хора обаче, които харесват страхотиите - предимно западни, изглежда са със садо-мазохистична нагласа, на мене са ми скучни и глупави.

Вероятно понеже в ежедневието си са въздЪржани, потискащи емоциите си, не псуват, отдушникът им е в уикендните вечери да се изпонапият и да почетат неприемливи от нас страхотии. Попадала съм на резултати от изследване, което съобщава, че източно от линията, прекарана от Латвийско-Литовските държави до към Босна на юг, хората разтоварват напрежението в общуването помежду си, ако го има, с вербални сочни ругатни и псувни, което помага донякъде да не стигат до крайности, докато "толерантните" в изговора западняци , по-често вадят направо ножовете. Възможно е за германците тези четива да не са чак толкова потресаващи. Както и Андерсеновите приказки - за скандинавците.

През 1978 г. Астрид Линдгрен държи във Франкфурт на Майн известното си слово "Никога повече насилие", което обикаля света и година по-късно в Швеция е приет закон за забрана на физически наказания върху децата. С простички думи в благодарственото си слово по повод наградата за мир на германските книгоразпространители Линдгрен разказва как агресията се корени в началото на нашия живот - в детството... "Мисля, че трябва да започнем от самото начало - от децата! Те скоро ще управляват тази планета и ще решават дали да продължат с насилието или да живеят в мир и радост. Помня какъв шок изживях, когато осъзнах: нас ни управляват обикновени хора, които не разполагат с дара на божествена предвидливост или нереална мъдрост. Те са точно като нас, с техните слабости и страсти, но те имат власт. Защо тези хора вземат толкова лоши решения? Дали, защото са зли по природа? Не мисля така. Децата не се раждат нито лоши, нито добри. Кой решава дали ще бъдат открити и добри, или закоравели и ожесточени вълци единаци? Това сме ние, техните родители - хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов. Веднъж срещнах жената на пастора. Тя ми разказа, че когато е била млада и родила първото си дете, не вярвала във възпитателната роля на побоите, макар тогава биенето на деца да е било доста разпространен педагогически метод. Но веднъж, когато синът ѝ бил на 4 или 5 години, направил някаква пакост и жената решила да пристъпи принципите си и да го напляска. Казала му да иде на двора и сам да намери пръчка, с която да изпълни наказанието. Момченцето дълго не се връщало, а когато дошло, лицето му било мокро от сълзи. То казало: „Мамо, не намерих пръчка, но намерих камък, който можеш да хвърлиш по мен.“ В този момент майката разбрала как изглежда тази ситуация през очите на малкото дете: ако моята майка иска да ми причини болка, няма никакво значение как ще го направи, със същия успех може да го направи и с камък. Майката гушнала детето и заедно си поплакали. Тя оставила камъка на кухненската етажерка като спомен за това, че насилието не е изход. Ще попитате: Е, какво ни казвате, че ако спрем да наказваме децата си, ще създадем нов вид Хомо Сапиенс и всички в един миг ще станат добри, а войните ще изчезнат? Не, разбира се, че не. Само детските писатели могат да вярват в подобна утопия. Този беден, нещастен свят се нуждае от купища реформи и промени. Но децата ни виждат в колко много агресия тъне светът и е възможно да си мислят, че това е единственият начин за решаване на всички проблеми. И точно в този момент, ние, у дома, можем да им покажем, че има и друг път. Това е, което ние можем да направим за мира. Камъкът върху кухненската етажерка ще ни помогне да запомним: „Не на насилието!“

Не мога да се съглася с написаното, вероятно не съм разбрала тезата. Но ако тя е да бъда клакьор на посредствеността, която и без това в България вече е норма, то статията е безкрайно вредна. В България оригиналните приказки на Грим излизат за първи път в този вариант - това са първите приказки, тези от 1812 и 1815 г. Начинанието на издател, преводач и т.н. в този смисъл е повече от похвално, достойно е за уважение. Но и много отговорно. Защото, макар това да е популярно издание, то носи всеки белег на академичността - към всяка приказка има бележки и пояснения, така е в оригиналната си версия. Изданието е преди всичко ценност за историята, литературната традиция и етнологията. И именно германистите са тези, които първи е трябвало да го погледнат - за да се редактира текста, където е нужно, както и за да се посъветва издателството как да предложи една книга, която по влияние се нарежда до Шекспир и Библията. Всичко това е нужно, за да се предложи качествен продукт и за да се подготви онази част от българското население, която вече издирва Братя Грим, за да ги изобличи в неморалност пред "Господари на ефира" /"болни мозъци и психопати", така са ги нарекли/. Или онази, която иска забрана на изданието. Или онази, която твърди, че в българския фолклор няма такива сцени, западният е по-страшен - собствените си митове, изобилни на сенки, караконджули, инатливи моми, които намират края си в реката, вграждане на девици в чешми, изкормване на бременни жени, избождане на очи /"Даваш ли, даваш, балканджи Йово" директно го зачеркнахме от песенния фолклор, малко чудно, при броженията от преди няколко години/ и т.н. не познаваме. Нивото на обща култура в момента е такова, че да апелирате за толерантност към недобре изпълнено книжно издание, което в оригиналната си версия е световно културно наследство, е простотия. Съжалявам, че така трябва да завърша.