Сигурно сте забелязали, че българският народ като цяло е много морален и, съответно, хронично възмутен.
През годините има някои крайъгълни камъни на националното възмущение, като "пукотевиците" по Нова Година, гей прайда и, естествено, абитуриентите, които друсат кючеци по организъм, слушат чалга и като цяло са много прости.
Миналата година беше изключение заради вие-знаете-какво, но сега, с разлистването на кестените и спадането на ковид-случаите, огорчението, че абитуриентите не прекарват бала си на интелектуална сбирка в пространство за вино и култура "Арт станция" с по едно копие на "Одисей" в ръце, отново се събуди.
Честно казано, не знам кое ми е по-досадно. Дали врякащите зрелостници, облечени като за Евровизия, или морализаторстването на мухлясали интелектуалци с лош дъх по Фейсбук.
Наистина, напъните за абитуриентска оригиналност стават все по-отчаяни. Навремето топ гъзарията беше да отидеш на бала с лимузина. Днес големите коли, ретро колите и изобщо колите са тотална отживелица, поради което сегашните абитуриенти се носят към ресторантите подобно на изродите от "Лудият Макс: Пътят на яростта" във всевъзможни превозни средства, чиято цел явно е да строшат оригиналометъра.
Трабанти, каруци, велосипеди, тролеи, каляски, трактори... през последните години дните в края на май изпълват големите градове с шествия, на които Джордж Лукас би завидял за фантазията.
Бесни физиономии с диви погледи се пулят от върха на огромни машини и крещят "Живея, умирам, възкръсвам!" (реплика от "Лудият Макс: Пътят на яростта"). Едно, две, три, кръв, огън и пясък в едно, кючеци по маси, писъци от разголени момичета, които крещят "Ние вече правим секс", едно, две, три, светът е наш! Хвърляме бомба в сърцето му.
И наистина, бомбата е хвърлена, но не в сърцето на света, а в сърцето на интелигенцията.
Наистина, броенето до 12, което разцепва топлия, къснопролетен въздух, е дразнещо, макар че в илюзията на масовия абитуриент, че трудната част на живота е приключила и следват само победи и наслаждения, има известен чар.
Чарът на младостта, на невинността и тъпотата. Посадена в хубавата българска традиция децата да се изпращат по житейските им пътища с празник и богата софра, тази илюзия израства в повод за чутовен купон - с песни, танци, красиви дрехи, искри в очите, с бутилка водка и няколко магистрали бело в кръвта.
Колко е хубаво, че слагаш символичен край на домашните, контролните, несподелените ученически любови и неизвинените отсъствия и приветстваш символичното начало на данъчните декларации, скучната работа от 9 до 5, жилищните кредити, погребенията на приятели, болките в кръста, грижата за възрастни родители и стискането на палци детето ти да влезе в детска градина, за да можеш да си ходиш на скучната работа от 9 до 5. 1, 2, 3, 12... йеееееееее!
Но хайде, тихо, нека да ги оставим на мира, поне в деня на бала. Все пак, колко бала има в живота си човек? Не Пепеляшка, а обикновеният човек от Горна Оряховица, чиито родители от две десетилетия спестяват от заплатите си, за да може на 24 май отрочето им да прекара една незабравима нощ.
Интелигенцията обаче не иска да остави дванайсетокласниците на мира. Освен че се придвижвали с трактори и вдигали шум, не били стилни.
По това, което наблюдавам по софийските улици през май, стилът си е на мястото. Съчетаването на силиконови презрамки на сутиен с татуировка - надпис на иврит и пустулозни пъпки не излиза от мода.
Също толкова трайни са тенденциите на червилата, по-светли от оранжевия тен и на цветовата феерия платиненоруса коса-тебеширенобели нокти-бонбонено-розова рокля. Но кой е казал, че 18-годишните момичета трябва да се обличат като Кейт Мидълтън, по дяволите? Дори Меган Маркъл не успя да се справи с тази задача, защо го очакваме от Зори от "Надежда"?
Мисля, че абитуриентите имат право да се забавляват така, както намерят за добре. Ако е възможно да не газят никого с тракторите, с които се придвижват, би било чудесно. Ако пазят тишина между 2 и 4 и след 10 вечерта също ще е супер.
Ако момичетата предпочетат дълга, тъмносиня рокля и перлени обици вместо яркочервен гащеризон с прашки и лачен ботуш, също ще е добре. Но не е задължително.
В крайна сметка, абитуриентите са нашите деца. Какво очакваме от представата за забавление на поколение, израснало с великия слоган YOLO*?
И тук не става дума единствено за простотията, в която масово ги обвиняват, а за една изцяло нова ценностна система, отлъчилите се от която ще бъдат черните овце в стадото във времето, в което е много важно да се чувстваш част от стадото.
Само ще ви кажа, че никога няма да забравя Любчо, с когото учех от 1 до 4 клас. Във времето, в което McDonald's беше върхът на гурме кухнята и еманация на социалната интеракция, Любчо твърдеше, че не обичал чийзбургери, защото и сам можел да си сложи едно кюфте между две питки хляб. Чувам, че до ден-днешен е странен.
Дори подозирам, че на абитуриентския си бал може да не е слушал чалга.
*YOLO - You only live once
