Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Благословени са владеещите малкия разговор

Особено погледнати от позицията на някой, който мрази празните приказки Снимка: iStock
Особено погледнати от позицията на някой, който мрази празните приказки

От кои хора сте - тези, които с облекчение виждат как се затваря вратата на асансьора, точно преди съседът да влезе, или от тези, които ще го чакат 3 минути, за попътуват заедно няколко етажа?

Не, не става дума за любезност, а за желанието да обмениш няколко изречения празни приказки с човек, който не ти е никакъв. За владеенето на изкуството да общуваш, без да казваш нищо, или по-популярно напоследък като малък разговор - small talk.

Разговор, който обхваща общи, неангажиращи теми, при които няма риск нито от конфронтация на мнения, нито от задълбочаване, нито пък от прекалено навлизане в личното пространство.

Разговор по теми като времето, намаленията в магазина, цените, покупките, вечерята, домашните любимци и какво ще дават по телевизията.

Аз съм от тези, които биха предпочели да се качат пеша до седмия етаж, вместо да делят асансьора със съседа, или пък да мълчат със забит в стената поглед. Не го правя, защото изглежда нелюбезно, и обменям празни приказки и празни усмивки с непознати. Но въздъхвам с облекчение, ако другият човек се окаже за нисък етаж и поеме по стълбите.

Не страдам от клаустрофобия или прекомерна мизантропия. Просто не обичам да слушам празни приказки, и още по-лошо - не ми харесва да бъбря и да говоря празни приказки.

Точно обратното - смятам, че ако си отваря устата, човек трябва да има основателна причина да го прави - защото отсреща също полагат усилия за общуване - да го чуят, разберат и отвърнат също толкова подобаващо. Говориш, за да предадеш информация, а не за да движиш въздуха.

Защото, както е казал Марк Твен, по-добре да мълчиш и изглеждаш като глупак, отколкото да отвориш уста и разбиеш на пух и прах всички съмнения.

Ако не можеш да попиташ, споделиш или научиш нещо ново и интересно - по-добре си мълчи. Битовизмите, прогнозата за времето и доста от съседите ти са скучни - нищо че са важни.

Например не мога да разбера хората - най-вече жени, които - за да не скучаят, хващат телефона и подхващат разговор я с приятелка, я с майка си. Дълго и напоително обясняват какво са яли сутринта, на обяд и за следобедна закуска, какъв разговор са провели с гаджето/ омразната колежка/ шефа, повтаряйки всички реплики от диалога, както и какво смятат да правят вечерта, демек кое риалити ще гледат и какво ще вечерят.

Това е досадно до смърт - и за говорещия, но особено за този, който се налага да го слуша.

Или поне така смятам аз. Благодарение на което често или ме смятат за надута, или за груба и направо цинична, или пък с лекота успявам да изтърся нещо крайно не на място - например какво мисля за Путин пред непознати хора с руски корени, за които не подозирам.

Защото всъщност проблемът е в мен и пропускам нещо много важно.

Целта на малкия разговор е да социализира и да запълва тишината и самотата, която подсъзнателно ни плашат. Хората сме социални животни, оцеляваме в групи, затова и способността да общуваме добре помежду си е от решаващо значение.

При комуникацията си използваме куп невербални знаци - жестове, мимики, интонация, а самите думи и значението им са едва 7% от цялото послание.

Тоест, ако проведете по правилата малкия разговор със съседа в асансьора, вие не му казвате просто "Няма зими вече, какво е това топло време през февруари".

Казвате му също така - "Съзнавам, че делим общо жилищно пространство, което изисква спазване на определени правила. Декларирам, че съм наясно с това и полагам усилия да дам вид на добър съсед, който не създава проблеми".

Затова и съседът, ако спазва същите правила на играта, ще каже на майтап: "А, ще завали, ама както си му е редът в последните години - чак през април".

Да се впусне в лекция на тема климатичните промени и доколкото те са плод на човешкото влияние, да мълчи като пукал или да тресне вратата под носа ви е послание с едно-единствено значение: "Аз съм гаден съсед, стой далеч от мен".

Огромната част от общуването ни са малки разговори, в които не думите са важни.

Само с най-близките можем да си позволим да започнем по същество и без интро от плоски любезности, да си отпуснем душата и да обидим някого от цяло сърце и със съответните квалификации. Да тръшнем вратата на средата на изречението или пък да прекратим по никое време разговор, защото е тъп.

С всички останали - съседи, колеги, началници, клиенти и познати, се налага да спазваме малко или правилата на малкия разговор, за да не сме лудият/ аутсайдерът/ боксовата круша.

И да търпим, когато на въпроса "Как беше почивката?" някой вземе, че наистина опише детайлно напълно безинтересния начин, по който е прекарал 7 дни.

Защото не темата на малкия разговор е от значение, а запълването на дупката от тишина и социализацията.

 

Най-четените