Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Котаракът ни е антиваксър. Какво да правим?

Не е нужно да отговаряте, вече го ваксинирахме. Защо? Защото трябва. Снимка: Webcafe
Не е нужно да отговаряте, вече го ваксинирахме. Защо? Защото трябва.

Потропвам с увитите си в марля показалец и среден пръст по бюрото, след като за n-ти пореден път съм разказал в офиса какво ми има на лявата ръка. Тропам по бюрото и се чудя дали да не пиша в някоя антиваксърска група във фейсбук: "Котката ни е антиваксър. Какво да правим?".

От една страна с колегите ще имаме повод да се посмеем с отговорите. От друга, ще се отчая за пореден път от родната фауна, която умее да борави с компютър само до ниво (само)облъчване с теории на конспирацията, но без способност за критично мислене. Пардон, само "способност за мислене" - критичното е ясно, че винаги е налице.

Казусът с домашния любимец обаче е напълно истински, както и телесната повреда вследствие от него. Оказа се, че котаракът ни е антиваксър и е готов да брани убежденията си със зъби и нокти.

Но на него поне му е простено - ясно е, че тази малка главичка няма как да крие голям мозък.

Ако сте притежател на мяукащо четириного, вероятно вече сте наясно с епичните пропорции, които може да достигне посещението при ветеринар. Ако все още не сте имали котка, тази история може и да ви откаже.

Перипетиите започнаха още по пътя към ветеринарния кабинет за планираната ваксина. То не беше мяукане, то не беше вайкане през тези 200 метра от нас до ветеринаря, все едно водиш дете на детска градина, а то се дърпа и крещи: "Не искам! COVID! Не искам!". Да ти се скъса сърцето...

Естествено, трябваше да се направи. За доброто на животинчето. Котките традиционно имат нужда от няколко минути, за да опознаят поне малко новата среда във ветеринарния кабинет и да се поотпуснат, а не да се ежат като в онзи класически епизод на "Том и Джери" с котараците-биячи*. Котаракът ни обаче толкова си хареса едно ъгълче на пода, че шансовете да се застои доброволно на масата за манипулации бяха напълно нулеви.

А като видя спринцовката с ваксината, нещо в него съвсем се пречупи - сякаш пред очите му се мерна Бил Гейтс или в миналия живот е имал проблеми с хероина.

Така съскаше, все едно всеки момент ще избълва и огън срещу всички в кабинета. А опитите да се докажа като смел стопанин и да го задържа върху масата достатъчно дълго, че да му я бият тая пуста инжекция и да се приключва, се оказаха печално жалки. Говедото му с говедо най-безцеремонно заръфа ръката, която го храни. Буквално - час по-рано му със същата ръка му напълних купичката. С гранулирана храна, все пак е апартаментна котка, разглезена - онзи ден гледаше пренебрежително залъка хляб, който споделих с него.

Може да не е разглезен, ще кажат някои, а просто да е алергичен към глутен. Хубаво, обаче веган със сигурност не е, сори, че ще разочаровам някои групи, които вярват, че всичко живо на планетата трябва да нагъва трева, защото тя няма чувства.

Захапа пръстите ми с такава страст, че преди мозъка ми да регистрира болката за секунда реших, че може би наистина ме обича, а не се гали сутрин и вечер само за едното ядене.

Не котка - тигър! Стана така, че отидох при ветеринари заради него, а накрая мен превързваха. Докато кръв капеше по пода, приятелката ми също се пробва да обуздае разбеснелия се домашен любимец. Не ѝ се получи - котаракът катереше стени, скачаше над главите на ветеринарите, плъзгаше се и се провираше през всеки милиметър без дебнещи двукраки, бутна и една саксия. Накрая ветеринарите го заклещиха в ъгъла, докато се опитваше да скочи над стъклената преграда към съседния кабинет.

И добре, че не успя. Там щеше да открие куче - бройте го за метафора в какви каши може да се забъркаш от единия пусти страх от ваксини.

В крайна сметка котаракът беше ваксиниран след геройска битка. Осъзнал, че: 1) нито е чак толкова страшно; 2) че е загубил, примирено се прибра в клетката си. А аз се зачудих дали и някоя майка така атлетично и със страст ще брани детето си от нещо, чиято цел е да пази същото това дете от опасни болести. И ми стана жал.

За детето, не за майката, защото нейните родители най-вероятно са я ваксинирали заради липсата на интернет и вероятно по-високия коефициент на интелигентност.

Да, и аз съм ваксиниран. Както ни учи тази история, очевидно съм готов за доброто на домашния любимец и кръв да пусна. Ако някой ден имаме друга котка, тя също ще е ваксинирана. Ако имаме деца, и те. Защо? Любов, бе. Загриженост.

Щом сме я докарали дотам, че да трябва да обясняваме защо е добре да се възползваме от научния напредък, за да пазим себе си и близките си от опасни болести, може би отдавна сме поели в грешна посока. Астероидът може да побърза, за да рестартира тази планета за пореден път.

А какво стана с котарака? Обратно у дома стана по-мазен от подлезна баничка. Щеше ми се да повярвам, че съжалява заради това, че се отнесе с пръстите ми като с мишка, ама после реалистът в мен ми се изсмя. Ясно е, че довечера пак ще се гали в очакване на обичаните гранули. И ще ги получи, както и цялото внимание и любов, които поиска.

Ние от своя страна - въпреки стреса, през който цялото семейство и ветеринарите преминахме - ще спим спокойно, че е предпазен. Но няма да ме остави на мира мисълта как други хора спят, когато рискуват бъдещото здраве не на котката, а на собствените си деца.

Ех, астероиде...

---

* Ако не помните котките-биячи от "Том и Джери", или просто сте твърде млади:

Най-четените