Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

На 45 като на 23 и репликите, които една различна жена никога не произнася

"Дано скоро да ни зарадваш с най-голямата награда за една жена - детенце" - моля?! Снимка: iStock
"Дано скоро да ни зарадваш с най-голямата награда за една жена - детенце" - моля?!

Средностатистически погледнато, още преди седем години съм преполовила житейския си път. Което значи, че е крайно време да тегля чертата и да си направя равносметка какво-що съм свършила на тази земя.

Имам номадска професия, която мога да упражнявам от всеки бар, на пейка в парка, в самолет или на задната седалка на такси. Нямам семейство. Нито къща на три етажа, която да дава подслон во веки веков на мен, децата ми, техните деца и техните кучета, колела и папагали. Нямам спестявания, но нямам и висок холестерол, което бие спестяванията по много показатели.

Нямам мазе, претъпкано с буркани, пластмасови бидони и стари списания. И кола нямам. Както и банкови заеми за ремонти на баня, почивка на морето и QLED 8K телевизор с големината на басейн с олимпийски размери.

Така като гледам, май нямам нищо, с което хората на моята възраст отдавна са се сдобили и така са подсигурили старините си.

Разбрах, че животът ми няма да се развие като сериала "Женени с деца", нито дори като "Алф" в деня на абитуриентския си бал. Защото кой нормален тийнейджър на прага на живота би предпочел да играе федербал с хлапетата пред блока, вместо да си облече розовата рокля, custom-made by Lelja Tsveti, и заедно със съучениците от неразделния клас дълго да оглася ресторант "Ален Мак" след петата водка?

А изпуснеш ли абитуриентската, човече, изпускаш поводите на коня. С всеки свой следващ избор градиш не живота, който обществото очаква от теб да имаш, а негова деконструирана версия. Торта "Гараш" на попара, демек.

И ето ме 30 години по-късно - седнала пред лаптопа да изреждам репликите, които никога няма да ме чуете да казвам. Нито пък който и да е друг човек на средна възраст с подобен на моя начин на живот.

"Искаме с Борис вече да мислим за истинските неща от живота"

Репликата е на една героиня от любимия на народа сериал "Откраднат живот". Записах си я, защото ми направи впечатление, че докторката не уточни кои са тия неща, но от контекста трябваше да стане ясно на зрителя, че има предвид изконни християнски ценности като "дом", "хетеросексуално семейство", "родина".

За мен обаче истинските неща от живота са "свобода, равенство, братство." По което, предполагам, си приличаме с Робеспиер и някои разследващи журналисти.

А, да, и определено не искам нито Борис, нито аз да мислим заедно за каквото и да е.

"Никога не бих си купила крем за 100 лева!"

Това веднъж ми го каза, при това със зле прикрит тон на възмущение, една бивша колежка от университета. Не знам защо се получава така, ама жени като мен постоянно трябва да влизат в оправдателен режим пред приятелки и колежки със семейства и деца.

Те гледат на всяка твоя по-скъпа покупка под познатото комерсиално мото "Защото го заслужавам" като на ужасяващо разхищение на парични знаци. Как така 100 лева за анти-оксидантен, с буустинг колаген ефект крем при положение, че с тия пари могат да се купят една и половина ученически раници с принт на сестрите от "Замръзнало кралство" и един чифт маратонки 33-и номер?!

А да не седнат да ви говорят същите тези стресирани домакини колко неща биха напазарували за хладилника и фризера от "Метро" с парите, които така безразсъдно съм дала само за една процедура с ботокс.

"Ела при баба!"

Може циганчетата, които искат левчета срещу благословията им да съм "жива и здрава", вече да не се обръщат към мен с "какче", ама пък и никой не ми вика "бабо". По роднинска или нероднинска линия.

"Да можех и аз да си хвана шапката и да се кача на първия самолет!"

Хората с деца, домашни любимци, ипотеки и структурирано работно време трябва да планират със седмици и месеци напред дори триминутен секс, пък камо ли да си купят билет за Лондон, защото в четвъртък Radiohead ще свирят в Astoria.

"Дано скоро да ни зарадваш с най-голямата награда за една жена - детенце"

Това беше коментaр, отправен от зрителка към една от най-титулуваните ни спортистки, Ивет Лалова, по повод гостуването ѝ в шоуто на Цитиридис. Не ковидът е пандемия, хора, а все още ширещото се анахронично убеждение, че една жена НИЩО стойностно не е постигнала в живота си, ако не се е размножила.

"Koга?! До 5 съм на работа и после бегам към къщи"

Това е отговорът, който най-често получавам от приятелката си Марето на предложението ми да се видим. Знам, влизам ѝ в положението, ама пък, от друга страна, както влизам, така и бързо излизам. Класическата схема "децата на училище-работен процес-децата от училище-вкъщи-вечеря-сериал-сън" при мен има следните параметри:

Ставане от сън. При желание и възможност - преди 11 ч.

Пиене на кафе, докато си скубя веждите и пиша хапливи коментари на страницата във Facebook на "На кафе", ама от фалшив профил и на латиница, за да не ме разпознаят, че съм интелектуалка.

Ходене на фитнес - но само в сряда, петък и неделя, защото тогава е на работа инструкторът Васко, който много добре ме разтяга. И затова нямам мускулни травми, де.

Разходка с лаптопа в чантата.

Първо барче. Пиене на бира.

Второ барче. Пиене на бяло вино. Изваждане на лаптопа от чантата. Писане на няколко параграфа от статията, която трябва да предам до утре на обяд.

Наблюдаване на човекопотока по улицата. Повечето майки ми приличат на Марето - влачат хлапета за ръкавите на якетата и ги подканят да побързат, че "стана никое време, а баща ти ще се прибере освирепѐл от глад." Което ми напомня, че трябва да сготвя нещо като се прибера.

Поръчване на храна от ресторант "Хо-ши-мин".

Излизане на трето барче (ако не ме мързи). Поради липса на приятелите, които през 2007-а бяха на разположение, когато и да им свирнеш, си намирам нови в бара. Един от тях ми споделя, че обича разходки по плажа, къмпингуване, тенис и садо-мазо.

Лягане. По възможност преди 3 ч. Дописване на статията в леглото. Залепям си жълта бележка на клавиатурата с напомняне утре да я проверя за печатни грешки и неясен словоред, преди да я изпратя на редактора. Както и да престана да пиша по нощите на пияна глава!

***

Неразбрани, странни, съжалявани, ние сме жените, по адрес на които "нормалните" чукат на дърво "да не дава Господ". Но истината е, че тайно си мечтаят да се разменят с нас - за ден поне или за седмица, а в най-безсрамните си фантазии дори завинаги.

Защото в нашия иначе дълбоко презрян и недостоен живот виждат кинематографска алтернатива на уж удовлетворителното си съществуване във вече изплатен апартамент и в обкръжението на деца, които, макар да са отвратителни сега, си е заслужавало да произведат със слабините си, защото един ден те ще са тези, които ще им сменят колостомните торбички.

При нас не стават въпрос за сенилност, маскирана като вдетиняване.

Не сме и клинични случаи на отказ от поемане на социални отговорности.

Жените като мен, които отказват да живеят по стандартите на обществото, не непременно си поръчват момчета за секс през апликейшън, слушат Джанис Джоплин и мислят, че котките им комуникират с тях чрез опашките си. Просто животът ни е различен от средностатистическия.

И недейте да ни мразите, но колкото и страшно да изглежда в перспектива грохналото ни, самотно бъдеще, ние пак не бихме го разменили с вашето.



Най-четените