Дейнтън Конъл-Мечката е една от най-култовите фигури сред привържениците на Арсенал за всички времена. Като част от групировката The Herd той е най-разпознаваемото лице на трибуните на "Хайбъри" през 70-те и 80-те години на миналия век. След това става бодигард на Pet Shop Boys и футболът минава леко на заден план, но си остава с легендарна репутация не само сред своите, но и сред чуждите.
В епоха, в която футболното хулиганството е в апогея си, се броят на пръсти хората, които дръзнат да му се опълчат. Повечето лидери на останалите агитки и не искат - прекалено много го уважават.
През октомври 2007-а, едва на 46-годишна възраст, Конъл загива в автомобилна катастрофа по време на турне с Pet Shop Boys в Москва. Сред хилядите скърбящи на погребението му в Холоуей са бившите звезди на Арсенал Лий Диксън и Иън Райт, боксьорът Франк Бруно, английската телевизионна водеща Джанет Стрийт Портър, както и комиците Мат Лукас и Дейвид Уолиамс и др.
В първия домакински мач след смъртта му срещу Съндърланд хиляди фенове на Арсенал в черно правят шествие от "Хайбъри" до новия клубен стадион "Емиратс".
За разлика от други известни лондонски хулигани като Кас Пенант (Уест Хем) и Мартин Найт (Челси) - Мечката не обича да говори за футболното си минало, а камо ли да продава историята си за книги или заснемането на филми.
***
Конъл е роден в Брайтън през 1961 г. в семейство на имигранти от Ямайка. По-късно фамилията се мести в Лондон, където се установява трайно. Момчето напуска училище на 16 и започва работа като строител, а Арсенал бързо влиза в кръвта му.
Първите си "уроци" взима от тартора на феновете на "топчиите" от 60-те и 70-те Джони Хой. Въпросният тип е с огромни габарити и проницателен подстрекател, който организира нападенията и хайките срещу гостуващите запалянковци на всеки мач на "Хайбъри". Твърди се, че откакто се води подобна статистика, няма лондонски футболен хулиган с повече арести и присъди от Хой.
До края на 70-те Конъл вече е спечелил уважението на тартора и обкръжението му, а това е още по-впечатляващо на фона на тъмния цвят на кожата му във времена, в които властва расизмът.
Интересно е, че тогава значителен брой афрокарибци посещават мачовете на Арсенал. Много от тях, включително Мечката, са потомци на родители, дошли във Великобритания през първите години след войната.
Някои опитват да станат фенове на Челси и Уест Хем, но не са добре дошли нито на "Стамфорд Бридж", нито на "Ъптън Парк". На "Хайбъри" обаче е някак по-различно. Черният цвят на кожата не е порок.
"Имаше повече етническо разнообразие на улиците около нашия стадион, отколкото около другите - спомня си Мечката. - Един от първите ми мачове беше дебютът на Брендън Батсън - домакинство на Шефилд Юнайтед през март 1973-та. Да си призная, не знаех нищо за него преди да излезе на терена, така че бях доста изненадан да го видя. Бях и малко нервен как ще го приеме публиката. Но отново феновете ни бяха страхотни. От трибуните се скандираше: "Батсън, Батсън", а той им ръкопляскаше. Брендън беше първият ни тъмнокож играч и голямо вдъхновение за много от нас."
Все пак би било доста преувеличено да се твърди, че в Северен Лондон няма расизъм. В средата на 70-те лидерът на "Националния фронт" Джон Тиндъл признава, че иска да попълни редиците на движението си с фенове на футболните отбори.
Фронтът започва да се върти все повече и повече около "Хайбъри", разпространявайки фашисткия вестник "Булдог" и опитвайки се да вербува членове. Мечката е един от тези, които допринасят най-много за изтласкването им.
Очевидци си спомнят как Конъл се подигравал на крайнодесните и им показвал, че нямат място край стадиона. На един техен митинг, заедно с още няколко от The Herd, демонстративно застава най-отпред и започва да марширува с тях. Пълен шок!
"Ченетата им увиснаха", спомня си свидетел на тези събития.
Репутацията на Мечката е непоклатима след стотици битки в цялата страна. Белег от нож се спуска от слепоочието му към бузата, а цялостното му излъчване не е на мече, което искаш да погушкаш. Въпреки че е добряк по натура, около мачовете е по-скоро звяр, който разкъсва враговете.
Той е инициаторът на едни от най-кървавите мелете, като това срещу Бристъл Сити, след което са хоспитализиране десетки. Вилнее на "Гудисън Парк", "Анфийлд", "Олд Трафорд"...
Никога обаче не пожелава да разказва с подробности. "Тези, които бяха там, знаят. Тези, които не бяха, нямат нужда да знаят", е дежурният му отговор.
В обкръжението на своите обаче е друга бира - разказва и разсмива. "Хората в кръчмата се катереха по главите си, за да го чуват по-добре. Говореше така добре, имаше такава харизма. Беше толкова лесно за него да се появи във филм, да напишат книга или каквото и да е, предвид връзките му с толкова известни личности, но Дейнтън ценеше приятелството и лоялността повече от всичко - обяснява един от хората му от The Herd. - Предлагаха му адски много пари, но за една добра история трябват имена, а той не беше доносник."
На 1 май 1982 г. Арсенал се готви за домакинско лондонско дерби с Уест Хем. В продължение на години печално известната хулиганска групировка на "чуковете" Inter City Firm си е поставила за цел да нахлуе на трибуната "Норт Банк" и да нападне феновете на Арсенал. В дните преди мача отново се понасят слухове, че ICF готви "първа" на "Хайбъри".
"Внимание! Ще крият бръснарски ножчета и ще режат", тръгва слух из Лондон, а на фона на очакваните безредици идват само 34 хил. души в един от най-слабо посетените домакински мачове през кампанията. Около четвърт час преди мача, над 500 хулигани от ICF се събират на върха на "Норт Банк", готови да се спуснат по стълбите и да се врежат в тълпата. Веят огромно бяло знаме със синьо-червен чук.
Няколко минути по-късно е пусната военна димка, която обвива сектора в гъст дим. Феновете на домакините започват да се събират като мравуняк, за да бранят територията си, а тези на Уест Хем се отказват от атаката. След мача фен на Арсенал е убит с нож в метрото. Около това дерби се случват и най-мрачните инциденти около среща у дома на "топчиите" въобще в историята. Едва ли е нужно да споменаваме, че Мечката е на първа линия през целия ден.
Конъл остава видна фигура сред хулиганите и през 80-те и отново е на преден план по време на всички документирани инциденти. Запечатан е на кадри как подскача в екстаз при гола на Майкъл Томас в последните секунди на "Анфийлд" през май 1989-а, който носи първата титла на "артилеристите" от 18 години.
В онзи момент вече е нает от Pet Shop Boys да се грижи за тяхната сигурност заедно с друг от лидерите на The Herd - Питър Андреас.
Запознава се е и завързва приятелства с много хора от шоубизнеса. Среща се с Елтън Джон, фронтмена на Секс Пистълс (и фен на Арсенал) Джон Лайдън, артисти, журналисти и дори политици.
Съчетава ролята си на телохранител и "роуди" на Pet Shop Boys със семейния живот (баща е на три деца) и управлението на малко магазинче на "Оксфорд Стрийт".
В нощта на фаталната катастрофа в Москва отново е център на вниманието - разказва истории, пие шампанско и яде хайвер. Качва се в автомобила на път за хотела, но шофьорът губи контрол и колата се блъска в дърво, след което пада в река. Умира на място.
След кончината му шефовете на Арсенал си навличат гнева на запалянковците, след като забраняват опелото да се проведе в едно от церемониалните помещения на стадиона. Две години по-късно общинарите в Ислингтън пък гласуват да се премахне паметната плоча на Мечката на кръговото кръстовище край "Емиратс".
Разбираемо - "подвизите" на Дейнтън не са за увековечаване.
И все пак - в английските форуми, посветени на хулиганската култура, историите за него и The Herd продължават да се разказват. Понякога мистични, често мрачни, но винаги изпълнени с респект.
Повече от четири десетилетия, след като Sunday Times описа футбола като "спорт за бедняци, игран на стадиони за бедняци, гледан от бедняци", играта е неузнаваема - трансформирана от милиардите, които се въртят в нея. Една корпоративна империя, лъскаво шоу с ВАР и трансфери за стотици милиони. Но някога той се играеше по ръждясали трибуни, пазеше се с юмруци и се обичаше до смърт.
Затова и жаждата за историите от онова време не е угаснала - историите за битки, неразрушими приятелства и адреналин.
А споменът за Дейнтън Конъл - верен другар, шоумен, "топчия" и футболен хулиган - остава жив за тези, които го помнят, и във въображението на всички, които само са чували за него.
Той не беше герой. Не и по учебник. Но за мнозина си остава един от последните самураи на онези времена, в които не беше важно колко фланелки си продал, а дали ще опазиш територията си.
Чернокож, огромен, харизматичен и непоклатим - Мечката от "Хайбъри" не се продаваше. Не даваше интервюта. Не подписваше книги. Не носеше ореол. Носеше юмруците си и любовта към Арсенал.
