Тя е дребна, мършава, разсъблечена и отворила уста по-широко от модела във "Викът" на Едвард Мунк. Да не ви плаша, но така изглежда последната поставена инсталация в София.
Скулптурата "Викът на украинската майка" е дело на Неделчо Костадинов, като той сигурно не си е и мечтал творбата му да се превърне в толкова мащабна онлайн сензация само часове, след като беше поставена пред Паметника на съветската армия.
Хорър фигурата, представляваща украинската жена, умишлено е поставена в Княжеската градина в София за 24 часа, като антипод на колосалните комунистически войници пред нея - очевиден символ за инвазията на руската армия в Украйна и несправедливото разпределение на силите.
Дотук с логичните асоциации, да разгледаме и нелогичните, които предизвикаха и масовото недоволство в социалните мрежи.
На първо място, спорно е доколко украинските майки ще се припознаят в тази кръстоска на баба Илийца с Ам-Гъл, която скулпторът извади в центъра на София като техен обобщен образ.
На второ, пластиката потиска спонтанното българско желание за полагане на венци и цветя пред паметници, заради което е малко вероятно някой да се постарае да потърси скрития ѝ художествен смисъл.
Любопитно е и защо Неделчо Костадинов е решил, че точно този от старите му монументи е подходящ за противопоставяне на МОЧА след последните страсти пред паметника.
По думи на Костадинов скулптурата е залежавала в ателието му (както сам казва във Facebook "една моя работа, правена преди години"), но след неуспешния опит за опаковане на съветските войници в София, е решил да я извади и да я изпрати на художествен бой.
Няма съмнение, че проектът е идеен, но въпросът е дали уцели най-правилното време и форма, за да изразява позиция в подкрепа на Украйна.
На наша територия в момента тече много остър конфликт по оста Русия-Украйна, което прави темата за войната изключително деликатна.
Трябва да внимаваме с посланията, защото те провокират бурен обществен отговор, а в ситуация, когато на километри от нас се води война и позициите на обществото драматично са разделени, не е удобно за двусмислена символика.
В този смисъл, избраната форма на творчество - гротеска, при "Викът на украинската майка" е неуместна. Защото, да си го кажем направо, творбата е грозна. И в това няма нищо лошо, изкуството по правило се създава за провокиране на въображението и емоциите, а не за задоволяване на естетическите капризи.
Ако беше поставена в друг момент и на друго място, можеше да се чете по хиляди начини - като метафора за нещастното детство на артиста, като олицетворение на съвременната жена, на която ѝ е дошло до гуша, като типичното модерно изкуство, в което само авторът разбира произведението си.
Но в крехката политическата атмосфера "Викът на украинската майка" в неугледен и отблъскващ формат, меко казано, не е мъдра концепция, защото не става ясно подкрепяме ли Украйна, или им се присмиваме.
Гротеската, иронията и карикатурата в изкуството от край време се използват като средство за критика и пародия, като това би трябвало добре да се знае от хората, които денонощно врят и кипят в средите. Дори и те да са изпуснали цялата политическа буря около съветските паметници в последните месеци.
Страданията на украинците в уродлив вид на този етап от историята лесно могат да минат в две посоки на тълкуване, при това доста чувствителни, и ако това на никого не му е хрумнало преди инсталирането на скулптурата, означава, че в сферата на изкуството в пълно с лоши професионалисти.
Опитите за оправдание от рода на "Вижте "Герника", също гротеска на Пабло Пикасо, смятана от съвременните изкуствоведи за шедьовър, отново е гол във вратата на Неделчо Костадинов. Пикасо загрозява германските съюзници на Франко, които сриват баското селище Герника със земята, а не хората, които са изтърпели последствията на войната.
Не може да се отрече, че обществото има трудности в интерпретирането на модерното изкуство и то не защото българите по дефиниция сме тесногръди, но и защото за последно когато тук е кипял творчески живот на пълна пара, за връх на визуалното творчество са се приемали пасторалните селски пейзажи и портретите на Георги Димитров.
Но и българското арт общество не прави достатъчно, за да протегне ръка към публиката си, запознавайки се с настоящите настроения и изразявайки ги в подходяща за оттенъците им форма, така че да не изглеждат неадекватни на обстановката. Предпочитат позата на изолирания творец, което става банално, досадно и не чертае ведро бъдеще на българския творчески живот.
Най-малкото - пак се караме за паметници и още не премахнали един, вече се борим за премахването на друг. А в по-широк смисъл, има опасност българският артист и в живота, и в смъртта да си остане непризнат и неразбран.
