Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Пак ли ще се караме за паметници?

Пак ли ще се караме за паметници? Снимка: Фейсбук, д-р Делян Георгиев

На много места в България все още могат да се видят големи каменни монументи, наследство от комунистическото ни минало, а големият въпрос е какво да правим с тях, както и с новоизлюпените плочи и статуи, напомнящи ни за някогашните трудовите герои.

Темата отново е на дневен ред, след като кметът на столичния район "Изгрев" д-р Делян Георгиев даде разрешение за издигане на плоча в памет на Петимата от РМС, а от СДС се възпротивиха, посочвайки закона, обявил комунистическия режим за престъпен. Дали десните са прави, или отново правят буря в чаша вода?

Паметникът е в чест на комунистически активисти, известни като "Петимата от РМС" (Работнически младежки съюз).

Под това име са известни Лиляна Димитрова, Адалберт Антонов-Малчика, Йорданка Николова-Чанкова, Александър Димитров и Свилен Русев, свързани с антифашистки акции, в които са убити от властта преди 1944 г., а след идването на комунизма са превърнати в знаме на "антинацисткото движение" по време на Втората световна война у нас.

С промените след 1989 г. идеологическата нужда от "Петимата от РМС" представа да съществува, портретите им са свалени от видните места, а паметната плоча с техните имена до Народно читалище "Добри Чинтулов - 1935" в столичния квартал "Дианабад" е разрушена.

Спорът за възстановяването ѝ сега ни върна отново в изходна точка. Да се сбогуваме ли завинаги с всички комунистически символи като част от срамното ни минало или да спрем с преструвките и да приемем истината: били сме "червени" и това няма да се промени? Ако съдим от позицията на СДС, нещата са ясни: всичко между 1944 г. и 1989 г. трябва да е прах и пепел.

Само че, ако с лекота трием и унищожаваме историческа памет, ще завещаем на бъдещите поколения амнезия - трайна и безвъзвратна. 

Единни сме, че българската история трябва да бъде пазена, но мненията рязко се раздвояват, когато стане дума за паметниците от социалистическото минало. За разлика от по-старата история на България, то не е универсален повод за гордост, а с оглед на пресните спомени на потърпевшите от режима е по-скоро повод за разпри и разделение.

Социализмът в онази му форма е бил част от българската история, независимо дали на някого му харесва, или не. И това трябва да се помни - не само с бозичката от 6 ст. и дългите почивки, но и с пропагандата си, затворите, липсата на свобода и т.н.

Съответно, ако изкореним всички видими паметници, заличаваме и спомените за тези грешки, отправната точка за развитието ни като нация.

Подобен опит беше направен с мавзолея на Георги Димитров, взривен с разрешение на българското правителство, защото на него се гледаше единствено като на символ на онази отминала вече ера, но нито ролята на Георги Димитров, нито комунизмът са изтрити от българската история.

И ако властите склонят пред апела за премахване на паметника, защо още утре да не се появят инициативни комитети, които настояват за премахването на един или друг монумент, защото символизира отрязък от историята, който те самите не харесват?

Паметниците са част от историята ни и би трябвало да гледаме на тях не само като на поклон пред хората, които за добро или лошо са сменили една реалност с друга, но и като сигнал да не повтаряме старите грешки. 

По отношение на Петимата от РМС лесно можем да направим паралел с поета Никола Вапцаров, също осъден и разстрелян за антидържавна дейност.

Общото между тях е, че подобно много млади хора, особено от по-бедни семейства, по време на Втората световна война те са изповядвали възхищение към идеите на комунизма, вярвайки че се борят за справедливост.

Техните идеали обаче нямат общо с кървавата реалност, в която комунизмът впоследствие се превръща при Вълко Червенков и Тодор Живков. Действията на младежите са били насочени само към смяна на режима, а не и с държавната власт, която идва след това.

Именно тази разлика между идеали и реалност, между вярата на Вапцаров и Петимата от РМС и действителността на Народния съд е урокът, който тези паметници трябва да носят. Че дори и светлите идели могат да бъдат опорочени и да се окажат доказано неработещи на практика. 

Демонтирането на съветските паметници няма да демонтира българската история, защото от дистанцията на времето всеки може да я интерпретира, както си иска, но не е справедливо и морално да се правят опити за нейното пренаписване. По-добре е да имаме паметници, за които има какво да разказваме, отколкото да разрушим всичко и да оставим празно пространство.

Крайно време е всички ние да се противопоставим на насажданата враждебност и започнем да уважаваме историята си.

 

Най-четените