Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

След голямото чакане - пак нищо

След голямото чакане - пак нищо Снимка: БГНЕС

Последният ден от извънредното положение - онзи, който пишем с голямо "Д" и почти задължително с пълен член, най-сетне дойде. Събудих се с победоносното чувство, че съм преживяла една много значителна част от историята на България, на Европа и на света. Нещо като День победы, ама по съвременно му... За да се окаже съвсем скоро, че всичко си е както досега. 

Като част от диванната армия, чувствам края на войната като личен празник. Не, не на Великата Отечествена, а на тази с мерките. Трепетното сутрешно вълнение от края на извънредното положение обаче започна да намалява с бързите темпове, с които ме беше обзело, след първата обиколка на новините. 

Много скоро си дадох сметка, че въпросният край не е нищо повече от административно тълкувание, а големият лош вирус е все така опасен, заразен и т.н. Като честолюбив гражданин, предрусал със статуси в социалните медии за правата и свободите, малко се обидих от факта, че ограниченията на министър Ананиев остават.

За връщането в реалността ми помогнаха и децата. Те отново си бяха вкъщи, отново гладни и отново трябваше бързо да им измисля закуска и занимание за деня, който ще изкарам пред компютъра. Утехата за дългите часове на скука за тях и работа за мен изглежда няма да получа нито на детската площадка, нито в парка. Площадките са все така затворени, парковете все така далечни, а пейките - тези пазители на душевния мир и спокойствие за майките - все така запечатани.

Като фон на тези си разсъждения чувам възторжените гласове на Ангелкова и Симеонов, които ме зоват, почти в първо лице единствено число, да се отправя към родното, мръсничко и презастроено, но все пак мило Черноморие. Ваучери все още не разбирам дали ще ми дадат, но и не знам дали искам, защото засега мислят с тях да ме пратят в някоя държавна база, през чиито маджунени прозорци нахлуват не само морският бриз и жужащо многообразие от насекоми, но и споменът за годините преди 89-а.

Приканват ме обаче с наполовина по-евтини чадъри и шезлонги. Ако не заради друго, това беше офертата, която чаках, за да отида на родното море и да видя покълнаха ли най-накрая фасовете, засаждани през годините грижливо, сякаш по европрограма за селско стопанство.

За миг си представих и идилична картина как с приятелите ни си пишем по Viber изпод евтините чадъри на пет метра отстояние, съседите по хавлии не стъпват на главата ми, която пък си отпочива от трупането на знания по диалектология.

Мъжът ми обаче няма повече отпуска, изразходи я за двата месеца вкъщи, а и заплатата му още е обект на разпри дали да е 60% по-ниска, дали 40%, или въобще да не получи като най-справедливо. А aз, макар и работеща от вкъщи през цялото време, нямам самочувствието, че мога да заведа и четирима ни на море, колкото и евтино да е то. Затова бързо разкарах и тези мисли.

Последното зрънце ентусиазъм от края на извънредното положение беше останало за роднините, които от дистанцията на времето и километрите до село, ми се струва сякаш съм заобичала повече. Дали е така в действителност, очаквах да разбера именно след 13-и май.

Но както уточнихме, отпуските и средствата са кът. Освен това, на морето може и да ме карат да ходя, но при възрастните роднини все още не било препоръчително, защото и без друго така сме се омешали, че чак сме стреснали СЗО.

Нищо де, предстои ми рожден ден!

Бихме могли да поменем този мой празник почти подобаващо, ако събера приятелите. Вярно, рискуваме да не ни пуснат в заведение, защото сме надвишили броя допустими хора за една маса, но какво пречи да седнем на три отделни. По-добре от това да избирам как да ги комбинирам по четирима в различни дни и часове. Утехата ще е, че поне не рискуваме след въпросното необичайно празненството да имаме обичайния махмурлук и мускулна треска след дискотека.

Всички тези идеи и невъзможности покрай дълго чакания край на извънредното положение нахвърлях разстроена на майка ми по телефона. В опит да помогне, тя предложи да събера всички приятели и роднини и да вдигнем Тенекиена сватба на морето (така се наричала осмата годишнина от бракосъчетанието).

Изглежда чувството ѝ за хумор се е извратило, откакто я съкратиха. 

Най-коментирани

Най-четените