Къде е проблемът в това певицата Лили Иванов да отправя лична благодарност през страницата си във Facebook към почетния лидер на ДПС Ахмед Доган?
След шоуто, което певицата направи в Народния театър нейната публична благодарност беше насочена преди всичко именно към Доган. Странно решение, вероятно продиктувано от личностните отношения между двамата, но все пак то успя да разбуди множество гневни реакции в социалните медии.
Защо? Нима певицата няма право да благодари на някой специален за нея човек или възможен благодетел за кариерата ѝ?
Истината е, че Ахмед Доган е от онези поляризиращи фигури в българската политика, които предизвикват у много хора изключително негативни реакции.
За тях името му се свързва с много от нещата от крайно погрешните и вредни неща в българската политика - с обръчите от фирми, за които сам е говорил той, с онова му изказване, че в него е концентрацията на властта, а ако погледнем и доста по-назад - с падането на правителството на Филип Димитров и издигането на кабинета "Беров" - символ на едни от най-безхаберните години в новата ни история.
И изведнъж примата на българската естрада, жена с висок публичен статус благодари лично на него за присъствието му на концерта ѝ... В очите на някои от по-тежките критици на Доган това е едва ли не израз на легитимацията му.
Въпросът обаче е, че това не е легитимция. Или поне не трябва да бъде.
В последните години дотолкова сме свикнали с това изкуството да бъде политизирано, артистите да защитават някакви каузи и да изказват различни политически мнения, че започнахме да гледаме на масата от представителите на развлекателната индустрия като на политически говорители.
За това спомогна и фактът, че самите представители на шоубизнеса започнаха да гледат на себе си по същия начин.
Не че е лошо хората на изкуството да имат активни политически позиции - всеки в нашето общество има това право, все пак това е в основата на демокрацията. Логиката обаче се къса в момента, в който приравняваме техния талант или известност към това да имат и политическа тежест.
А ако не говорим за специфични въпроси от културната сфера, с какво, по дяволите, е подплатено политическото мнение на някой певец, актьор или дори инфлуенсър?!
Но не, вече е напълно нормално хора като Есил Дюран, шеф Манчев и Лъчо от "СкандаУ" да бъдат канени в предизборни студиа да изразяват своята гледна точка върху електоралните въпроси.
Абсолютно нищо нямам против тези хора - те са граждани с право на глас и право на мнение по случващото се в държавата, но какво прави тяхното мнение по политическите въпроси по-специално и заслужаващо да се чуе от това на чичо Гошо от кварталната кръчма? Само това, че са известни?
Тези хора са специалисти в своите професии - да пеят, да водят телевизионни предавания, да играят на сцена или да участват във филми и сериали. Там те биха имали своето релевантно мнение като професионалисти.
Да говорят какво трябва да се случи в държавата в политически план е просто мнението им на обикновени граждани. По този начин то не е ценно само по себе си, но защо трябва да го възприемаме като по-ценно и заслужаващо обществено внимание?
Защо трябва да приравняваме нечия слава с това колко адекватни са политическите му позиции? Не може ли да гледаме на звездите си просто като на звезди - талантливи музиканти, актьори, режисьори и т.н.?
А за политиката да се ориентираме от хора, които имат поне някакъв поглед към реалната политика и как тя се случва или трябва да се случва...
Това е един от големите проблеми на българската политика от години насам - куцо, кьораво и сакато вярва, че разбира от политика и че може да прави политика.
И именно затова от толкова десетилетия насам сме на този хал. Защото всевъзможни льольовци с незнаен бекграунд решават, че това политиката е лесна работа, която може да се учи в движение.
Може би е крайно време да приемем, че политиката нито е лесна, нито всеки има нужното разбиране за нея - и да я върши, и да я коментира.
Може би тогава ще престане да ни пука и толкова за това какво точно имат да кажат звездите за Доган, Борисов, Петков, Радев и т.н.
И ще се наслаждаваме спокойно на изкуството им, без да бъдем затормозявани на кого точно благодарят след концертите си.
