От малък се чудя и още никой не ми е отговорил: защо държавните учреждения работят с граждани от осем до пет часа, да речем. Нали в тази част от деня активната част от населението също ходи на работа? Значи, за да си уредиш отношенията с държавата се налага да отсъстваш от работа и така икономиката губи продукцията на труда ти.
Това при настоящото стопанство е вярно също както бе при "социализма", както за частните, така и за държавните услуги. Разбира се, новите частни търговци охотно удължават работното си време, за да обслужат човешките потоци, бързащи да си напазаруват след работа. Но самият принцип е останал без промяна: всички работят в един ограничен отрязък от деня. В икономически план това може би е било изгодно по-рано, но си остава социално неефективна организация.
Времето за труд е стар въпрос. Карл Маркс например посвещава десетки страници от своя „Капитал" на убийственото работно време в британските заводи, което прави от работническата класа болнаво неграмотно стадо. Алвин Тофлър през 1980 г. говори за монотонната повторяемост на труда, която нагажда психиката на фабричните работници към ритъма на машината: превръщаме се в полуавтомати.
Но колкото и да е познат и наболял, въпросът за ефективността на работното време и обслужването на населението остава маргинален. Сякаш хората най-малко от всичко се интересуват от организацията на ежедневния живот. Това е неприятно предвид факта, че освен за удобство говорим и за употребата на парите, събирани от хората и бизнеса чрез данъци - а също за стойността, която бизнесът доставя на своя клиент и работник.
С мишката вместо на опашката
Голямата алтернатива на "присъственото" обслужване е електронното, с което най-напреднала, по разбираеми причини, е системата за разплащане. Тя наистина пести време. Съпругата ми от доста време плаща битовите сметки и комуникациите чрез e-pay и трябва да признаем, че това е екстра поне от ранга на миялната машина.
След като вече има работещи модели за осъществяване на електронна комуникация по предоставяне на услуги за населението, още по-негативно трябва да погледнем на анахронизмите. Например в пощите. Огромни опашки се редят пред гишетата, докато служителят методично вписва в опърпаните си книги името, адреса и ЕГН на подателя и получателя на колетна пратка.
Или пък в КАТ, където регистрацията на автомобил е или поне беше приключение. Да не говорим за Търговския регистър, който може да доведе и слона до лудост. Търговският регистър впрочем демонстрира няколко много тежки истини, например колко опасен е достъпът на населението до стопанска информация и какво се случва на подкованите жаби в Интернет.
Вредите от опашките пред учрежденията са не само за времето и здравето на населението. Те са развъдник на дребни подкупи и създават атмосфера на административно владичество, която хора с избирателно право, плащащи данъци, не бива да толерират.
Електронното правителство като перманентен референдум
Проблемът е в това, че e-решенията, които се предлагат от властта, са само частични и заобикалят съществените въпроси, като например политика в Интернет или изграждане на междуведомствена информационна система. Макар че необходимите технологии, икономически и демографски предпоставки са налице, държавата предпочита да се забави, вероятно защото вижда заплаха за своя монопол.
Нещата неминуемо в един момент ще се ускорят, защото средата на Интернет дава на демокрацията невероятния шанс да се осъществи напълно, демокрация разбирана като включване на гласоподавателя в политическия процес. Има реална възможност за поставяне на всеобщо обсъждане на въпроси от обществен интерес, пряко свързани с управлението на страната, както и гласуването им.
С минимални разходи на чиновнически труд и време електронните граждани могат непосредствено да дават оценката си за важните начинания на правителството. В този смисъл за мен електронното правителство представлява постоянен референдум по множество въпроси.
Участието на над 40% от българите в онлайн преброяването на населението през 2011 г. говори, че разполагаме със силна стартова база и можем да разсъждаваме в тази насока. Със сравнително малко усилия към електронния перманентен референдум могат да се приобщят и хората, които по една или друга причина не ползват компютри.
По-важно ще е субектът с право на глас в демократичната страна вече да не бъде калпакът. Не само на мен грамотността изглежда по-важен критерий за получаване на избирателно право от изискването за уседналост.
Интересно е какво може да каже народът на един референдум за строителството на АЕЦ Белене. Или какво би казал българинът за приватизацията на стратегическите ни предприятия преди 10 - 15 години. Докъде се простира компетентността на народа?
Демокрация, приватизация и други парадокси
Парадоксът на демокрацията - решение, взимано от политиците с оглед „благото на народа", което обаче не се ползва с подкрепата на избирателите - е добре известен феномен. Има шанс да го преодолеем - с помощта на електронната демокрация.
Стъпвайки върху Интернет, фантастика преди само 20 години, постепенно можем да стигнем до истинско научно управление. В него благото на народа вече няма да бъде оставено на произволно тълкуване от идеологията или интуицията на управляващия, а ще разчита на солидни експертни аргументи.
Тъй като Интернет дава възможност да се разкрият картите, зад гръмкия етикет „електронно правителство" може би се крие нещо, което досега старателно е отказвано на населението, включително с аргумента демагогия: избор, в който доходите на мнозинството, а не по-големите доходи, определят политическите решения.
Ако се достигне до подобно съотношение на властта, много бързо на дневен ред ще застане и въпросът кои услуги да се предоставят от държавата, а кои да се предоставят на частните фирми. Хората са публичен собственик на държавното имущество, затова този въпрос директно касае съдбата на държавните активи и съответния паричен ефект за населението от приватизацията.
Докато имаме малко, губим повече. Държавата в България в момента притежава собственост, чийто размер е неподходящ за всяка от мислимите алтернативи: активна държава с икономическо управление, малка държава или куха държава, преотстъпваща оказването на обществени услуги на частни участници.
Да се продава ли държавната собственост, или да се увеличи и заздрави държавната икономика? Не трябва ли това да е първият въпрос, който трябва да бъде зададен на референдум пред хората, преди финансовият министър Симеон Дянков да търси отговор за пакта за финансова стабилност?
Повече пари или повече държава?
Но какво ще кажете за нещо още по-конкретно: да се продава ли Булгартабак, или да се запази като социално предприятие, осигуряващо евтини цигари на народа? Да се приватизира ли БДЖ? Или пък: да има ли общо пенсионно осигуряване или индивидуални пенсионни сметки?
Ако народът получи правото да отговаря на въпроси като тези, то всеобхватни, несимпатични и неефективни структури на държавното чиновничество автоматично стават ненужни. Електронното правителство може да спести на народа маса пари.
Не ни е нужен отговорът на един единствен въпрос веднъж завинаги, а система, осигуряваща постоянна оценка на общественото мнение, което пък води до политически действия на тази основа. Но определено има време, преди това да се случи. Електронното правителство трябва да изчака, защото още е спорно доколко хората ще разберат същността на въпросите и последиците от отговорите си. С хората трябва първо да се поработи.
Истина е, че народът не винаги е компетентен да отговаря на актуални въпроси, но всъщност народът никога по-рано не е бил толкова компетентен. Междувременно интересите на мнозинството повече или по-малко са известни, защото са универсални: здраве, богатство, спокойствие, щастие. Без да поставя глупави въпроси на хората, държавата може да се ангажира в перманентен електронен референдум на експертите.
Ако например народът избере приватизацията, експерти трябва да се заемат с въпроса как тази приватизация да се компенсира с повече сигурност, произтичаща от ефективно трудово право. Отказът от реални публични услуги трудно може да е в наше добро, но какво пък - ако изберем частните училища и здравеопазване, поне ще принудим държавата да харчи по-малко. Минимумът за слабите трябва да е гарантиран.
Въпросът може да се постави и по следния начин: след като нямаме достатъчно пари, значи някъде ги губим. Държавата ли ни ги прибира, или се изсипват в някой таен джоб? Не е ли време да увеличим паричната маса в страната, без да чупим валутния борд: да придобием повече паричен капитал с ускорена разпродажба на държавата и да го пуснем в употреба.
Аргументирано обаче е и противното становище: развитието на икономиката с инжекция пари е опасно, защото създава балони и инфлация; да се предпазим от външни шокове с контролирана структура на стопанството и да работим за укрепване на националната икономика. Този подход ще доведе до сравнително затваряне на икономиката, но и на производствените цикли и така на добавената стойност.
Толерантността към приватизацията може да ни отведе наистина много далеч, но е социално прогресивен фактор само ако междувременно разполагаме с научно управление, анализиращо състоянието на конкретните обществени нужди и държавни активи, включително пътища, гори, собственост в предприятия и комунални доставчици.
Става, но изостава
Глобална тенденция, електронното правителство изостава в програмата на хартиеното правителство. Задържат ни, вероятно за наше добро, в блаженото спокойствие, което изпитах вчера, докато ходих за риба. Язовир в полето - ехей! Няма новини, няма Интернет, няма радиация, телефонът не звъни, жаби и камъш. Валутният борд си е на мястото, Лукойл замрази цените на горивата за още четири седмици, какво ли може да ме изкара от свободното ми време?
Електронният перманентен референдум не е нещо безобидно. Даже и сега понякога попадаме във Фейсбук капани, а от време на време си е нужна и терапия срещу Интернет пристрастяването, например с тежък физически труд на село.
Дали пък трябва да изчакаме електронното правителство, преди да видим промени и в нежеланието на работодателя да освободи персонала от работа по часовник в офиса, пускайки хората по-често да работят от домовете или ангажирайки ги например от 12 до 20 часа? Всъщност тогава един от главните аргументи за електронната реформа - да се пести времето на работниците, постепенно ще става несъществен.
Може и така, може и иначе: първият работен ден по лятното време ми се струва най-удачното време да се попитаме какво става с нашето гражданско състояние и удобство. Уж вече не сме малки, не сме в XIX век, а не ни оставят да избираме. Избират вместо нас, но само половинчати неща, за да останат нещата по старому.
Но докато не сме избрали, безсмислено страдаме, най-малкото защото вече от десетилетия е нарушена пропорцията между работно време, заплащане на труда, държавни услуги и свободно време. А всъщност разполагаме с потенциал за далеч по-приятно битие благодарение на по-високия икономически продукт, подобренията в комуникациите и появата на нови еталони, касаещи културата ни на мислене.
