Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Заслужават ли топ мениджърите огромните си заплати

Разликите в заплащането между началници и служители става все по-голяма Снимка: Getty Images
Разликите в заплащането между началници и служители става все по-голяма

През последните години стана все по-модерна темата за заплащането на висшия мениджмънт в големите фирми и най-вече това на изпълнителните директори.

Дебатът е особено актуален в контекста на пандемията и последвалата икономическа стагнация, която ясно показва нивата на неравенство между най-богатите и най-бедните.

Според проучване от High Pay Centre - независим изследователски институт от Англия - изпълнителните директори на 100-те най-големи компании на Лондонската стокова борса печелят средно по 4,9 милиона долара годишно. Това е над 100 пъти повече от средната заплата на обикновените служители в същите фирми.

Отвъд Атлантика ситуацията изглежда дори по-мащабна, като средните приходи на тамошните висши мениджъри в най-големите компании достигат средно 21,3 милиона долара през 2019 г. Все пак икономическите последици от пандемията водят до спад на тези цифри от 15% за миналата година.

На този фон възнагражденията на българските топ мениджъри изглеждат в пъти по-малки и доста по-скромни. Данни на Bulgarian Executive Search Association за 2019 г. показват, че заплатите на висшия ешелон в компаниите тук достигат до 70 000 евро годишно.

И все пак при по-малко от 700 евро средна работната заплата за страната, може да се забележи една чудовищно голяма разлика в доходите.

Това реално е тенденция в глобален мащаб, която става все по-очевидна, а много хора се питат доколко заслужени и справедливи са високите заплати на топ мениджърите.

Да, при всички положения има отделни случаи на надплащания и корупция, но като цяло начините за формиране на заплащането на някой изпълнителен директор не са обвити в мистерия и следват доста ясна логика.

Формулата като цяло не е сложна и е свързана преди всичко с финансовите резултати, тъй като те се считат като най-важния фактор за успех. Върху основната заплата се начисляват бонуси според изпълнението на определени цели, дават се и възможности за придобиване на дял от самата компания.

Казано с други думи, колкото повече печели една компания, толкова повече печели и нейният главен ръководител. А когато компанията е на загуба - той трябва да бъде и този, който пръв поема отговорност и негативи - най-вече когато заплатата му е пряко свързана със стойността на акциите на компанията.

Корените на този подход са от 80-те и действията на правителствата на Мaргарет Тачър и Роналд Рейгън съответно във Великобритания и САЩ, които налагат принципите на неолибералния капитализъм - свободни пазари, приватизация, дерегулация и засилване на ролята на частния сектор за сметка на държавата.

Така се създават условия за засилена и безпощадна конкуренция в свят, който открива безкрайно много бизнес възможности, а само най-гъвкавите и най-адаптивните могат да постигнат успех.

В тази логика частната инициатива става водещият фактор, а нейният облик най-добре се олицетворява от позицията на изпълнителния директор. Именно неговите лидерски качества в голяма степен стават определящи за успеха или неуспеха на дадена компания.

Но лидерските качества не са единственият достатъчен фактор.

Днешните изпълнителни директори на международни компании трябва да бъдат много по-функционални от своите предшественици отпреди няколко десетилетия. Необходим е перфектен усет към финансовите пазари, както и умения в областта на връзките с обществеността.

Тук става въпрос не просто за фирми, които са затворени в рамките на един национален пазар, а за международни корпорации в един глобализиран свят - вериги за доставки, разпространени на няколко континента, контакти с различни правителства и десетки партньори и медии.

И това всичкото трябва да се съчетае с традиционните функции на един мениджър, които включват да бъде отличен мотиватор и модел за подражание, да подготвя бюджети и бизнес планове пред борда на директорите, както и да оценява рисковете пред бизнеса, наред с работата на своите подчинени.

Малко са хората, които съчетават в себе си всички тези качества и по тази причина те са толкова високо ценени на пазара. В крайна сметка именно той решава.

Високите заплати са оправдани, щом те са в съответствие с интересите на акционерите и другите ръководители. Ако бизнеса може да си позволи да плаща високи заплати, значи това е стойността, която е определил пазара.

Естествено не липсват и критици на този подход.

Според Дейвид Болчоувър, автор на книгата "Pay Check: Are Top Earners Really Worth It?", ролята на изпълнителните директори е силно преувеличена, а техният принос реално е само една част от много взаимосвързани компоненти, които са отговорни за успеха на една компания.  

Според него финансовата криза от 2008 г. е идеален пример за липсата на пряко отношение между ефективността и заплащането.

"Финансовият сектор винаги е защитавал високите заплати въз основа на редкия талант и способности", казва той пред Би Би Си. И допълва: "Но много от банките го закъсаха по време на кризата и хората започнаха да си задават въпроси - защо са плащали толкова много на тези хора и защо това все още продължава?".

Най-четените