Далеч на юг, там където Странджа напуска пределите на България, за да се влее плавно в турска територия, едно малко село води своето скромно съществуване. Това село е Кости, а произходът на името му ни връща далеч назад, в годините когато жителите му са били предимно гърци.
От техните предания до нас е достигнала легендата за трудолюбивия Костаки, който упорито се заел да облагородява земята около река Велека. Трудът му се отплатил и той бързо се замогнал, а селото получило неговото име.
Историята обаче не започва оттук
Местността е обитавана още от дълбока древност. Факт, за който говорят многобройните следи, оставени от траките първите жители на региона. Част от тяхното културно наследство се е запазила и до днес под формата на некрополи и светилища, чието подсилна на уникалната мистична атмосфера на този регион.
Макар началото да е дадено от траките, първите писмени сведения за село Кости - такова, каквото го познаваме и днес датират от 1498 г. Те са част от османски данъчен документ, отнасящ се до търговията със сол в района.
От момента, в който населеното място става част от Османската империя, в края на XIV век, то е придадено към новообразувания вакъф Хасекия, а според сведенията по това време населението му е изцяло българско.
Българите продължават да са част от селото и в началото на XIX в. Към края на същия век обаче Кости се смята за изцяло гръцко.
Като основни причини за погърчването се смятат икономическата зависимост от гръцкия тогава град Агатополис (дн. Ахтопол), както и влиянието на Цариградската патриаршия.
Междусъюзническата война идва с бурни промени и съгласно последвалият Букурещки мирен договор от 1913 г., османското господство в региона е окончателно отхвърлено.
Това, както и съвсем скоро започналата Първа световна война, довеждат до масови изселвания от Гърция към България и обратно. През 1922 г. част от гръцкото население на Кости се премества в българското село Какараска, близо до Сер, а българи от Източна Тракия намират новия си живот в Кости.
Това е периодът, в който българската реч отново се настанява из улиците на Кости, където освен старинните дървени къщи, характерни само за него и още две села от региона - Бродилово и Синеморец, се появяват българско училище и читалище.
Годината е 1925-та, а жителите на селото са малко над 1300.
Някъде по това време нуждата от сграда за администрацията на процъфтяващото село води до преобразуването на една традиционна къща, изградена в характерен стил, в кметство.
Постройката е двуетажна, обкована с дъбови дъски и снабдена с малка тераса. Градена изцяло от кирпич и дървесина в духа на местната традиция, тя дълги години предлага условия за работа на местните управници.
Сградата е свидетел на редица драматични събития от историята на селото. Тя оцелява при бедствието от 1941 г., когато течащата през населеното място Велека прелива и повлича къщи и добитък.
Няколко години по-късно именно край стените на кметството разтревожените близки на шестимата костийци, взели участие във втората фаза на Втората световна война, сражавайки се на територията на Унгария, с трепет очакват всяка информация за тяхната участ.
След политическите промени в края на Втората световна война кокетната сграда продължава да изпълнява ролята на кметство. В началото на 80-те години на миналия век обаче управниците на селото се сдобиват с новопостроено здание и дървената къщурка е принудена да излезе в пенсия.
Годините минават, животът тече, тъй както текат и водите на Велека, и неусетно идва онзи момент, когато обръщайки поглед назад, осъзнаваме, че това, което сме оставили в миналото, никога няма да се върне.
Към днешна дата в Кости живеят едва 244 души, чийто основен поминък е животновъдството. Голяма част от жителите на селото отдавна са насочили битието си към Бургас и други населени места в страната и чужбина.
Старото кметство от своя страна е притихнало в зеления гъсталак на забравата, където кротко очаква края си.
И в последните на своя живот рушащата се сграда отново е свидетел на драма - поредното изселване, което местните трябва да понесат. Междувременно стените ѝ една по една отстъпват под напора на времето, а от образувалите се дупки се разкрива гледка към близката църква "Св. Св. Кирил и Методи".
Дали това не е знак, че старите дни на просперитет, когато плодородието на този край, позволило на българските преселници бързо да се замогнат, отново ще се превърнат в реалност?
