Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

История за една поломена гаражна врата, Аркан и смъртоносната левачка

Синиша Михайлович и Аркан бяха много близки.
Синиша Михайлович и Аркан бяха много близки.

Животът в Борово Населье се носел спокойно и дните минавали в разбирателство между местните жители. Хората се опитвали да поддържат домовете си спретнати, но в началото на 80-те години на миналия век един мъж през седмица ремонтирал вратата на гаража си.

Туп, туп, туп... Хиляди пъти на ден малкият му син Синиша упражнявал левачката си. И макар да стрелял нахалост срещу гаражната врата, започвал да усъвършенства умение, което след години ще го превърне в един от най-виртуозните изпълнители на фаулове в историята на футбола.

Понякога чукът и отвертката вършели работа на Михайлович-старши, друг път били нужни повече инструменти, материали и въображение за поправяне на щетите, нанесени от малкия майстор на статичните положения.

Той бил толкова прецизен, че можел да уцели муха, имала неблагоразумието да кацне на изстрадалата врата. Или поне така разказва легендата.

Но неоспоримата истина далеч не е толкова приказна и не след дълго се срутва целият гараж. Пада и къщата на семейство Михайлович. И съседните й. И тези в цялата махала...

***

Сгушено между Вуковар и Борово Село, в родното място на Синиша проехтяват едни от първите изстрели на войната в бивша Югославия в началото на 90-те години.

През 1991-ва районът е обсаден от югославската народна армия и сръбски паравоенни формирования, като в крайна сметка пада след три месеца сражения. Всички жители на града, независимо от етническата им принадлежност, са отведени в лагери в Сърбия.

Един от тях е Звонко Попович, треньорът на Борово, с чиято фланелка Синиша Михайлович дебютира едва на 17 години през 1986-а. Само месец по-късно обаче е освободен, след като един от началниците на лагера, луд фен на футбола и играча Миле Стаменкович, разбира, че двамата с Попович са роднини. "Не мога да измъчвам човек, чийто кум е моят идол", казва му полковникът и една вечер го извежда от лагера.

Невероятно, нали? Неописуема е магията на играта и нейната сила. Но споменатият случай е само лъч надежда в тази история, пропита най-вече с кръв и тътен на бомби. И променила безброй човешки съдби, сред които и тази на Синиша.

Когато хърватските сили поемат контрол над града, Михайлович е обявен за враг номер 1 в региона заради отявлената си подкрепа за Белград. Почти три десетилетия по-късно нищо не е забравено и той не е добре дошъл в родния си край и до днес. И вероятно никога няма да бъде.

"Ако хората видят футболист на улицата - Видич или Джеко, да кажем, те биха стиснали ръката му и биха му пожелали късмет. Но не и на Синиша", разказва приятел от детинство на футболиста.

Михайлович се превърна в икона на сръбски национализъм, въпреки че историята му е доста странна. Баща му е сърбин, а майка му - хърватка.

Няколко години преди началото на войната, през 1987-а, едва не подписва с Динамо Загреб. Отказва трансфера от младежка упоритост и натиск от страна на хърватския наставник на югославския национален отбор до 20 години Мирко Йович. "Ще те взема на световното за младежи само ако подпишеш", казва му селекционерът. Но не е познал. От малък Синиша Михайлович не обича да му се поставят условия.

Но какво нещо е животът... Замислете се само колко по-различни можеха да са нещата, ако бунтарят бе преминал на "Максимир". В крайна сметка той избира Войводина Нови Сад, който е трамплинът му към Белград и "червено-бялата" гордост на града - Цървена звезда.

Още в първия си сезон при "звездашите" Синиша вдига КЕШ с водения от Люпко Петрович тим на Звезда. Той бележи едно от попаденията в реванша с Байерн на "Мала Маракана" за 2:2, а между двата двубоя с баварците се случват трагичните събития в Борово.

Седмица след отстраняването на германците Звезда пък излиза във финал за Купата на Югославия срещу Хайдук Сплит. Можете да си представите какво е на терена и без да ви го описваме толкова детайлно.

Хърватите печелят с 1:0, а Синиша Михайлович и Игор Щимац цял мач се опитват да си нанесат тежки телесни повреди.

"В един момент се озовахме лице в лице - разказва Синиша. - Наведе се към мен и просъска с цялата си омраза, излязла от дъното на душата му: "Моля се на Бог цялото ти семейство в Борово да бъде изклано!" В този момент можех да го разкъсам само със зъби."

Случва се най-логичното и в крайна сметка и двамата се изгонени, но пламва конфликт, който гори и до днес.

"Михайлович е човекът, който постоянно разпространяваше лъжи за мен, като тази, че съм гей. Също така каза, че иска да ме удуши с голи ръце. Но майка му е хърватка, съпругата му е италианка, а той се ожени и кръсти децата си в католическа църква. Осъзнавам, че се опитва да докаже своята вярност към Сърбия, но не става само с размахване на снимките на Аркан", каза преди години Щимац.

За отношенията на Синиша със сръбския командир Желко Ражнатович също има доста какво да се разкаже.

Аркан го взима под крилото си в Белград в най-размирните години, в които дори и сред феновете на Звезда има настроения срещу Михайловим заради двойната му етническа принадлежност.

Също така сръбският бос помага и на родителите му да избягат от Вуковар по време на обсадата.

Вуйчото на Михайлович, брат на майка му, пък е старши офицер в хърватската армия и е пленен след падането на града. Хората му се готвят да го разкъсат, когато Ражнатович им заповядва да го пощадят. Един от малкото подобни случаи и още едно доказателство за близостта между Синиша и лидера на паравоенното формирование "Тигри".

Двамата продължават да поддържат връзка и след преминаването на футболиста в Серия "А", където бранителят носи екипите на няколко клуба.

През 1992-ра го иска Ювентус, но той избира Рома заради треньора Вуядин Бошков. Водени от Принца на Рим Джузепе Джанини и направили добра селекция, на "Олимпико" мечтаят за нещо голямо, но не успяват да го постигнат. Днес Михайлович определя двата си сезона при "вълците" като най-лошите в цялата му кариера.

В периода 1994-1998 блести за Сампдория, а след това се връща във Вечния град, за да облече екипа на Лацио и с вечния съперник на Рома се радва на шест златни години.

Прехвърлил 35-те, Михайлович завърши кариерата си в Интер, след което пое по треньорския път.

След като смени редица клубове и за кратко бе национален селекционер на Сърбия, на 20 февруари Синиша отпразнува юбилейния си 50-и рожден ден като наставник на Болоня.

Вече е по-улегнал, но ако се вгледате в погледа му, ще видите онази луда искра в очите му, която няма да угасне при него дори и на 100.

Именно този хъс, ентусиазъм и непреодолимо желание да побеждава го тласкаше напред през цялата му кариера. Той беше брутален защитник с изумителен ляв крак. Когато топката бе около него, наподобяваше Роналд Куман, а когато се бореше да я доближи, и Вини Джоунс имаше какво да научи от разбивача на гаражни врати от Борово Населье.

Никой не може да каже как и колко тренировките в детството помогнаха на Синиша да се превърне в такъв безпощаден реализатор от статични положения, но е факт, че с 28 попадения е абсолютен рекордьор по този показател в Калчото.

Още от времената му в Цървена звезда пък специалисти от катедра "Физика" на Белградския Университет се задълбочиха върху един от знаменитите му голове с екипа на "звездашите".

В онези времена нямаше толкова прецизна техника, но беше установено, че топката влиза в мрежата със скорост от 165 км/ч. Сръбските физици обаче не успяха да дадат адекватно обяснение на траекторията, която описва кълбото.

Фауловете му наистина бяха вълшебство!

"Играех футбол заради преките свободни удари. Не харесвах играта толкова много, но обожавах фауловете. Велико нещо! За мен това е футболът. Ако не бяха статичните положения, вероятно щях да се откажа", твърди бившият футболист с феноменалната левачка.

Звучи малко крайно, но и типично в стила на Синиша. Такъв е във футбола, такъв е и живота. Съдбата му отреди неблагодарна роля на фона на зловещия конфликт в бивша Югославия, но Михайлович се стремеше да следва принципите си.

Разбира се, сблъска се с много обвинения и от чужди, и от свои, макар че при него кои кои са е доста спорно.

Все пак той е любимец на всички в околностите на Вуковар до 1991-ва. А ако беше отишъл в Динамо и след това бе избрал националния отбор на Хърватия, дали сърбите нямаше да са тези, които го мразят неистово?

Трудно се отговаря на тези въпроси, белязани с кървавия печат на войната...

***

Днес от къщата на семейство Михайлович в Борово Населье вероятно няма и помен. Гаражът пък със сигурност отдавна е пепел, потънала в земята и разпръсната от вятъра.

Но и сега вероятно се чува онова специфично "туп, туп, туп...", което смущаваше следобедния сън на жителите на някога китното и спокойно градче. И още витае духа на едно момче, прехласнало се по футбола заради фауловете и за което казват, че можело да уцели и муха, имала неблагоразумието да кацне на гаражната врата.



Най-четените