Южноамериканска гражданска война с хиляди убити и "Един на нула с гол на Пиночет"

21 ноември 1973 г., стадион „Насионал“ в Сантяго. Десетина хиляди зрители са заели места по трибуните. Това всъщност е отлична посещаемост за футболна среща, за която предварително се знае, че няма да бъде играна.

Футболистите на Чили, облечени в традиционния си червено-син екип, се събират в центъра на терена. След началния сигнал четирима от тях, предварително определени, тръгват в атака. Подават си топката необезпокоявани, тъй като отсреща нямат противник. С осем паса стигат до празната врата, където капитанът на Чили Франсиско Валдес праща топката в мрежата. Реферът свири и показва центъра.

На таблото вече е изписано: Чили – СССР 1:0. Край на играта, чилийците се класират на Световното първенство в Западна Германия, без да имат съперник срещу себе си.

Всичко започва по-малко от три месеца по-рано, когато военната хунта в Чили идва на власт чрез преврат. Войските на генерал Аугусто Пиночет свалят от власт социалистите на президента Салвадор Алиенде. Първият марксист в света, избран по демократичен начин, Алиенде национализира ключови отрасли в икономиката, част от които са притежание на корпорации от САЩ.

След налагането на ембарго от американците Чили изпада в тежка криза, довела до военната намеса на Пиночет. Президентският дворец „Ла Монеда“ в Сантяго пада след няколко часа отбрана с автомати „Калашников“, подарък на армията на Алиенде от кубинския комунистически лидер Фидел Кастро. Самият Алиенде се самоубива.

Между началото на преврата на 11 септември и 11 октомври са избити около 3 000 души. Стадион „Насионал“, арена на световното първенство по футбол в Чили през 1962 г., сега става концентрационен лагер. В него държат пленниците като скотове, измъчват ги в съблекалните, а след това ги разстрелват пред входовете. Не пожалват дори прочутия бард и любимец на народа Виктор Хара...

Точно тогава трябва да се играят двата мача между СССР и Чили, победителят от които ще се класира на Световното първенство следващата година. При това първата среща в Москва е само две седмици, след като Пиночет сваля подкрепяния от Кремъл Алиенде. Пред 60 000 зрители на стадион „Ленин“ двата отбора завършват при резултат 0:0.

Възниква обаче въпросът къде ще се играе реваншът? Съветският държавен глава Леонид Брежнев е категоричен, че няма как отборът да гостува на стадион „Насионал“ в Сантяго, където са избити хиляди без съд и присъда. А и кой може да гарантира сигурността на цялата делегация?

Футболната централа в Москва предлага на ФИФА двубоят да се проведе в друга страна в Латинска Америка. Съветската преса също налива масло в огъня със статии, където пише, че „чилийските фашисти са държали пленниците гладни на стадиона, заради което цялата трева вече била изядена от хората“.

В крайна сметка, ФИФА праща в Сантяго двама свои проверяващи – генералния секретар д-р Хелмут Кайзер и бразилеца Алмейда. След инспекцията тяхната оценка гласи, че няма никакъв проблем мачът да се проведе на стадион „Насионал“. При проверката там вече не държат пленници, а съблекалните и помещенията са измазани.

Капитанът Франсиско Валдес отбелязва гола, който класира Чили на Мондиал 1974

Спортните журналисти от Москва веднага развиват версията, че в основата на това решение стои президентът на ФИФА Стенли Роуз. Неговата страна Англия не се е класирала за Световното първенство, тъй като губи с 1:2 от Полша. Но според пресата Стенли Роуз разчита, че СССР и останалите държави от соцлагера ще обявят бойкот на Световното първенство заради скандала около мача в Чили. При евентуален такъв бойкот Полша също няма да играе и така вместо нея на финалите ще отиде Англия.

Впрочем, подобно нещо не е съвсем лишено от логика. През 1968 г. социалистическите страни обявяват бойкот на турнирите на УЕФА, след като се стига до безпрецедентно повторно теглене на жребия за първия кръг. С мотив, че международните отношения са прекалено обтегнати заради „Пражката пролет“ и инвазията в Чехословакия, УЕФА разпорежда, че представителите на Варшавския договор първо ще трябва да играят помежду си. В резултат на това соцлагерът въобще не участва в турнирите през този сезон. Защо и сега да не стане така?

Разбира се, чилийците опонират, че са гостували в Москва и сега е редно реваншът да се проведе на тяхна територия. Съветският „Футбол-Хокей“, излизащ в 9-милионен тираж, вади на свой ред аргумента с играния наскоро квалификационен мач между Северна Ирландия и България. Заради атентатите в Белфаст ФИФА праща двата отбора в английския град Шефилд. След като Стенли Роуз веднъж вече е взел подобно решение, защо и сега да не стане същото? Още повече, че от съветска страна не съвсем без основание се боят за сигурността на своите футболисти в Сантяго.

Във ФИФА постъпват протести не само от страни като България и ГДР, но и от Холандия и Швеция, които настояват мачът да се играе в някоя друга страна. Дори вестник като английския „Дейли Мейл“, който едва ли може да бъде заподозрян в симпатии към СССР, пише категорично, че двубоят не бива да се провежда в Сантяго. Но до компромис така и не се стига...

В крайна сметка съветският отбор така и не заминава за ответния двубой. А чилийците устройват фарса да вкарат гол срещу съперник, който всъщност го няма. За кеф на Пиночет и голяма група американски инвеститори, които точно тогава са при него в Сантяго, за да проверят какво е останало от заводите им, след като са били национализирани от Алиенде. А ФИФА плаща на чилийската футболна федерация 80 000 долара като компенсация за това, че мачът не се е провел.

Възмущението е повсеместно, дори някои западни издания пишат, че двубоят е завършил при резултат „Един на нула с гол на Пиночет“.

На Световното първенство Чили губи от бъдещия шампион Западна Германия (0:1), и завършва наравно с останалите два отбора в групата си ГДР (1:1) и Австралия (0:0). В Москва телевизията не излъчва нито един от тези мачове. А в съветските запалянковци остава разочарованието, че един от най-силните национални отбори на СССР, с младия Олег Блохин в състава, не успява да участва на световното първенство.