70-те и 80-те години на миналия век са трудни времена за Манчестър Юнайтед. Три триумфа в турнира за ФА Къп (1977, 1983, 1985) са малка утеха за феновете, а "червените дяволи" са под ботуша на вечния си съперник Ливърпул, който громи наред.
Нужна е силна селекция и нова стратегия за вдигането на колоса на крака, но близо двайсетина години след последната титла, "червените дяволи" пренасочват енергията на клуба към нещо съвсем друго - шефовете на Юнайтед купуват... баскетболен отбор.
Решението им е доста неочаквано и предизвиква полемики сред запалянковците.
Противниците на проекта се питат защо трябва да се пилеят пари за нещо, което не изглежда много перспективно и най-вече - няма никакво отношение към просперитета на футболния отбор.
Все пак той е най-важната част в йерархията на клуба и не е ставал шампион от 1967-а, а "Олд Трафорд" спешно се нуждае от реконструкция и модернизация.
Пионер на идеята е директорът и дългогодишен адвокат на Юнайтед Морис Уоткинс, под чието давление се купува франчайза Warrington Viking, който е начело на баскетболния Манчестър Джайънтс. Тимът се настанява точно срещу "Честър Роуд" в скромния Stretford Leisure Centre - общински мултифункционален спортен обект с басейн и зала.
Съоръжението е типично за Великобритания от началото на 80-те - временни трибуни, бетонен под, покрит с паркет на кръпки, и дъх на хлор във въздуха от водата в басейна. Не са много феновете, които застават под баскетболните знамена на Юнайтед от първите месеци на клуба, но бързо отборът трупа все повече почитатели. До голяма степен заради бързия си прогрес и почти мигновените успехи.
Утвърдените американски играчи Джеф Джоунс и Уил Браун, които от години живеят в Манчестър, приемат веднага предложението на Уоткинс да подсилят тима, а след тях идва и мегазвездата Колин Айриш.
Бившият баскетболист от НБА е движещата сила на Юнайтед и под ръководството на треньора Джо Уелтън отборът печели титлата през 1985-а след 109:97 във финала над Кингстън. Едва ли е нужно да се споменава, че Айриш е над всички с внушителните 47 точки на сметката си.
След това Юнайтед поглъща Джайънтс, от който идват Том Браун и Дейв Гарднър и печели Националната лига през кампания 1985/86 след рекордните 23 поредни победи.
Успехът на родна земя извежда "дяволите" и до излаз в Европа, а в Stretford Leisure Centre стъпват Реал Мадрид и Цибона с бъдещата суперзвезда Дражен Петрович.
Но баскетболният експеримент на Юнайтед чезне почти толкова бързо, колкото и се появява.
През 1986 г. Аткинсън е освободен от служба на "Олд Трафорд", а в клуба идва за мениджър Алекс Фъргюсън от Абърдийн, за да отвори епохална страница в историята на "дяволите".
Едва ли ви учудва обаче, че на наперения шотландец изобщо не му е до баскетбол и денонощно мисли как да върне футболната слава на клуба.
Джеф Джоунс, който отдава 45 години на баскетбола в град Манчестър като състезател и треньор, с нескрита тъга твърди, че Фърги е една от причините за затриването на амбициозния проект.
"Мисля, че футболните хора в Юнайтед в един момент започнаха да се питат: "За какво ни е това?". Преди това имахме зад гърба си Рон Аткинсън в продължение на почти две години, а след него дойдоха Алекс Фъргюсън и Арчи Нокс - тотално различни характери и всичко се промени.
Разказват се редица градски легенди, но истината е, че баскетболният отбор беше наистина успешен. Спомням си, че правехме почетни обиколки с трофеите на "Олд Трафорд". И разбирам, че ако бях футболист, който не печели нищо, това щеше да ме притеснява по някакъв начин.
Не казвам, че това е било основното, но все пак имаше огромно въздействие като цяло върху развитието на нещата. Те имаха доста надвиснали проблеми, с които да се справят, като забраната за участие в европейските турнири и натиска най-после да се спечели шампионската титла. Иначе футболистите винаги се държаха страхотно с нас. Идваха да ни гледат и продължиха да го правят и след отделянето. И Пол Макграт, и Брайън Робсън... Много от тях идваха в залата и си прекарвахме страхотно", спомня си Джоунс.
Американецът прави всичко по силите си, за да убеди шефовете на Юнайтед да задържат под шапката си баскетболния клуб.
Среща се с архитекти, които изготвят план за 8-хилядна зала в близост до "Олд Трафорд", но първата копка остава несбъднатата мечта на него и още няколко ентусиасти.
"Това щеше да е революционно. Можехме да се превърнем в истински спортен клуб като Реал Мадрид и Барселона. Много жалко, но все пак бе страхотно преживяване, което не бих заменил за нищо на света", казва още той.
Юнайтед обаче го заменя. Естествено - за пари. Директорите продават франчайза през 1988 г. на консорциум от местни бизнесмени, които ребрандират баскетболния тим на Ийгълс.
А един от най-големите футболни клубове се съсредоточова върху това, което умее най-добре.
Фъргюсън започва трудно, но няколко години след идването си на "Трафорд" започва да изгражда внушителна империя, която с десетилетия ще помита всичко по пътя си и ще привлича армия от 70-80 хиляди екзалтирани футболни почитатели.
Баскетболната мечта на града обаче безвъзвратно угасва...
Stretford Leisure Centre съществува и до днес. А ако вятърът ви отвее в близост до него, отбийте се да го видите. Можете да поиграете бадминтон, да поплувате в басейна или да хвърлите няколко топки към коша, към който е стрелял и незабравимият Дражен Петрович.
