Еманюел Пти ще бъде помнен най-вече заради гола си на финала на Световното първенство през 1998 година. Но той си има 10-годишна история на болка и радост, на битка с демоните. История, в края на която е не само триумфът на домашния за Франция мондиал, но и дубълът с Арсенал година по-рано.
Пти е трябвало да се пребори с много в този период. 10 години преди да се изкачи на световния връх, губи по-големия си брат Оливие. Той също е футболист, но по време на един мач в Нормандия колабира и минути по-късно умира. В трагедията Пти открива нещо, което ще го мотивира да сбъдне всичките си мечти.
„Загубих, ние загубихме, брат ми на терена. По време на мач, в който играеше и другият ми брат. И той е го видял как пада на тревата и как минути по-късно умира. Спомням си го много добре, защото тогава бях в Монако с родителите си. Бяхме на гости на приятели и ни звъннаха от клуба. Тогава за първи път видях баща ми да плаче.“
Пти не може да се престраши да види как полагат ковчега на брат му в земята. И не съжалява, защото този спомен тормози майка му дълги години.
„Казах на майка ми, че не исках да запомня брат си така, отговаря Пти, когато майка му го пита защо е извърнал поглед на погребението. Не беше проява на неуважение, просто не исках това да е последният ми спомен от него.“
И Пти не позволява загубата на брат му да му самият той да успее като футболист. Даже напротив – превръща скръбта си в основна движеща сила в кариерата си. Вече играе за двама – за да сбъдне не само своите мечти, но и тези на Оливие.
„Имах голяма амбиция, но смъртта на брат ми беше липсващото звено. Бях мотивиран, но ми липсваше нещо важно – гняв. Гневът е дори по-важен от мотивацията, защото ти дава сила, без значение какво се случва. Не казвах на семейството си, но всеки ден си обещавах, че ще се опитам да постигна всичко. Исках да се гордеят с мен.“
10 години по-късно Пти осъществява мечтата си. Вкарва гол на финала, а Франция разбива Бразилия с 3:0 и печели световната титла. Това е първата голяма френска победа на родна земя. Освен че заедно със съотборниците си носи радост за цялата нация, Пти вдига дългогодишно напрежение от плещите си и изпълнява обещанието си.
„Веднага след като излязох от съблекалнята, бях поканен да говоря на живо пред TF1 – телевизията, която отразява френския национален отбор, и си спомням въпроса, който ми зададе водещата. Попита ме как се чувствам.
Отговорих й: „Мислите ми веднага ме отвеждат при семейството и брат ми. Много съм щастлив от това, което постигнах, от това, което ние постигнахме. Радвам се и за семейството си. Искам да знаят, че ги обичам и че все още мисля за брат си. Знам, че някъде отгоре той ни гледа.
Почувствах облекчение… Когато се видях с родителите си по-късно, когато погледнах в очите баща си, брат си, майка си, си помислих: „Успя. Сега можеш да се гордееш със себе си.“
Единственият момент, който може да сравни Пти с онова усещане, е раждането на дъщерите му.
„Когато спечелих Световното първенство, чувствах, че съм на правилното място в точния момент. Имах чувството, че съм в центъра на Вселената. Същото изпитах, когато се родиха дъщерите ми. Когато излязоха и трябваше да срежа пъпната връв… Почувствах, че съществувам.“
Но Пти не извървява този трънлив път сам. Има помощта не само на семейството си, но се опира често и на рамото на ментора си Арсен Венгер. Той е негов треньор както в Монако, така и в Арсенал. Помага му в трудните времена и винаги е готов да му даде полезен съвет.
Двамата все още разговарят често, а фигурата на втори баща, като какъвто вижда Пти Венгер, помага на младия Еманюел да израсне не само като футболист, но и като човек.
„Той се интересува, първо, от човека и след това, от футболиста, казва Пти за Венгер. Направи много за мен, наистина, е страхотен човек. Клубът (тогава Монако – б.а.) беше като семейство за мен.. Президентът, играчите, треньорът – всички се грижеха за мен по онова време.
Когато брат ми почина, той (Венгер – б.а.) ми каза: „Остани със семейството си, колкото е нужно. Животът е по-важен от футбола и това, което се случва на семейството ти, е дори по-важно от кариерата ти.
Оценявах това. Когато говорехме, той винаги достигаше до мен и дори нямате представа колко пъти сме разговаряли за обществото, за смисъла на живота, за това какво трябва да направя, за да стана по-добър човек.“
Една сутрин Венгер пристига изненадващо в дома на Пти и поискал да поговорят за играта му и как да продължи да се развива. Но забелязва нещо по-важно.
„Говорихме за футбол няколко минути и, изведнъж, той смени темата. Погледна ме и ме попита: „Ману, щастлив ли си?“ Аз веднага отговорих с „да“.“
Но Венгер не бил убеден и затова повтаря въпроса.
„Ще ти кажа нещо, продължил Арсен. Ако искаш да разбереш точно какъв футболист можеш да бъдеш на терена, трябва да разбереш какъв човек си в истинския живот. Това означава, че на твоята възраст, 17-18-годишен, ако правиш всичко правилно, ще имаш блестяща кариера.“
Пти се вслушва и в този съвет. Не ходи по барове, не пие. Фокусира се единствено върху кариерата си, дори започва да се затваря в себе си. Не мисли и за парите, които започва да трупа, докато останалите ги харчат по коли, имоти и момичета.
Но тогава Венгер отново се намесва. „Вече си на 18, трябва да излезеш, казва му специалистът. Трябва да се социализираш, да създадеш приятелства. Трябва да излизаш с момичета или нещо друго, но трябва да откриеш себе си.“
Влиянието на Венгер върху кариерата на Пти е огромно и продължава, когато двамата работят отново в Арсенал. По време на едно пътуване до Бирмингам с влака, мениджърът на „артилеристите“ забелязва, че отново нещо не е наред с Ману, и прави нещо, което малко треньори биха направили.
„Вземи си два, три, четири дни. Седмица. Не ме интересува. Но когато се върнеш в Лондон, искам да си готов на 100%. Ако не си готов на 100%, не се връщай. Остани във Франция.“
Но точно това отношение, тази бащинска обич, която Венгер изпитва към него, помага на Пти да разцъфне и да се превърне в прекрасния футболист, който беше.
Феновете на Арсенал и Франция, едва ли, биха могли да си представят успехите през 90-те без Пти, който минаваше като булдозер през противниковата полузащита, и опашката му, която се вееше във въздуха зад него.
Пти преживява всичко като футболист – от раздиращата мъка от загубата на брат си до изпълващата радост от покоряването на Висшата лига с Арсенал и дори целия свят с „петлите“. Той е истинското доказателство, че футболът може, наистина, да бъде чудо.
