Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Челси беше моят рай, но едно нещо провали всичко

Рууд Гулит с Глен Ходъл при представянето на нидерландеца като играч на Челси Снимка: Getty Images
Рууд Гулит с Глен Ходъл при представянето на нидерландеца като играч на Челси

Легендата на нидерландския футбол Рууд Гулит си припомни периода си във Висшата лига с екипа на Челси.

Големият полузащитник от 80-те и 90-те игра за "сините" между 1995 и 1998 г., като именно там приключи кариерата си. Ето какво разказа той за "Би Би Си":

Все още съм тъжен за начина, по който всичко приключи, но времето ми в Челси винаги ще бъде моят щастлив период. Беше рай за мен.

Чувствам се много стар като се сетя, че изминаха 25 години, откакто се преместих в Англия, но понякога го усещам все едно беше вчера. Влюбих се в Лондон веднага, защото открих един тип свобода, която смятам за безценна. 

Беше щастливото ми място, а играчите на Челси бяха моите "чудесни момчета" - нека опитам да обясня защо.

Когато се присъединих към Челси през юни 1995, Висшата лига беше много различна от сега. Не бях първият чужденец там, но бях сред първите, които пристигат като голямо име от голяма лига като Серия А.

Може би именно през онова лято Висшата лига започна да се оформя като шампионата, който познаваме сега. Наистина трябваше да го направи. Тогава Италия господстваше, всички най-добри футболисти бяха там.

Английският футбол беше доста по-примитивен в сравнение с Италия и англичаните искаха да вземат външни хора, за да опитат да издигнат футбола си до най-високото европейско ниво.

Денис Бергкамп, Давид Жинола, Жуниньо. Всички те пристигнаха, когато дойдох и аз. Гледах на това като на приключение. В личен и професионален план, имах нужда да напусна Италия след 8 години в Милан и Сампдория, а Висшата лига изглеждаше като точното място за чисто начало, в точното време за мен да опитам нещо ново.

Бях на 32, почти на 33, доста време бях на върха и бях спечелил много трофеи. Някои сигурно си мислеха, че краката ми вече не ме държат и идвам само да взема парите и да се подготвя за оттеглянето си. Но те грешаха.

Никой от всички, с които говорих онова лято, не разбираше защо съм избрал Челси. Трябва да кажа, че не знаех много за клуба и дори за тази част от града, когато отидох - просто Глен Ходъл беше мениджър, това ме убеди.

Когато за пръв път видях "Стамфорд Бридж" си казах "Какъв, по дяволите, е този стадион?" Бях свикнал да играя на най-добрите стадиони в света, но тук имаше само две трибуни. Мястото беше не просто строителна площадка, а тотална съборетина. Налагаше се да ходиш по дървени дъски.

И тренировъчният център беше различен от това, с което бях свикнал.

Сега базата на Челси е световна класа, но тогава беше разположена в Харлингтън, което беше училище. Нямаше нищо там - само пет малки съблекални, а в тях нямаше друго, освен дървена пейка и закачалка. Това беше всичко.

Но всъщност много ми харесваше. Беше почти като да се върна в миналото, когато тъкмо започвах да играя и бях на 9 години. Беше фантастично.

Естествено, когато взех решението знаех, че Челси няма да се бори за титлата. Тогава нямаше и Шампионска лига за тях - не бяха сред топ отборите в Англия, камо ли пък в Европа. Но знаех къде иска да стигне клубът и знаех какво се случва в английския футбол - а обичам предизвикателствата. 

Беше същото, когато напуснах Нидерландия и отидох в Милан. Случи се през 1987 г., когато "росонерите" не бяха печелили европейски трофей от 14 г. Когато напуснах, вече бяхме взели КЕШ два пъти.

Глен трябваше да ме запали по Челси и тяхната амбиция. Каза, че са на старта на едно пътуване. Но най-важното беше, че това е Глен. В очите на нидерландците, той беше най-добрият английски футболист въобще, макар че в Англия не беше оценен.

В Нидерландия казвахме "Боже, този футболист трябваше да е при нас, не при вас".

За пръв път ми се беше обадил няколко месеца по-рано, за да ми каже, че иска да ме вземе. Смятах го за човек, който играеше умел, майсторски футбол и бях сигурен, че няма да е мениджър, който ще иска да играе просто с някакви дълги изритани топки. 

Във вестниците бях свързван с най-различни отбори в други страни, но не говорих с никой от тях. През май 1995 се срещнах с Глен в Милано и се разбрахме.

Не бях играл в английския футбол, но знаех репутацията му на първенство, което е сериозен тест за физиката ти. А тогава играчите все още не получаваха такава протекция от съдиите, каквато сега. 

Така че още след първата си пресконференция като играч на Челси, започнах да работя здраво и да се подготвям. Бях свикнал да съм под светлината на прожекторите в Милан, а това означава, че трябва да играеш по-добре от другите. Ако не го правиш, веднага те критикуват. Два пъти бях посочван за играч на годината в световен план и винаги смятах, че трябва да се доказвам отново, да водя с личен пример. Затова отидох в Португалия, наех къща до голф игрище и всеки ден въртях обиколки по него.

Снимка: Getty Images

Връщайки се в Харлингтън след няколко седмици за предсезонната подготовка, бях в добра форма. Първо обаче забелязах храненето на футболистите.

Не беше храната която да ти помогне да играеш добър футбол - бяха пържоли и наденици с мазнина и картофки, всякакви пържени неща. 

Това беше едната голяма разлика с Италия. Другата беше стилът на игра. Играеше се твърде искрено и честно. Сега ми е смешно като се сетя, защото да, имаше ги тези здрави влизания, за които ме бяха предупредили, но не бяха проблем, защото можеше да ги предвидиш отдалеч. 

За мен с моя опит беше лесно да се справя, защото ги очаквах. И в Италия те ритаха силно, но го правеха по-хитро. А повярвайте ми, така е много по-лошо, защото не го очакваш.

Разбира се, когато дойдох в Англия бях направил име и някои играчи мислеха, че могат да ме набележат. Предполагам нещо в стил "Добре дошъл във Висшата лига". Най-смешно беше, когато Вини Джоунс опита да го направи в мача ни срещу Уимбълдън.

И преди мача знаех, че той ще иска да се прочуе като ме убие. Бях готов за него, знаех, че ще се случи. В началото на второто полувреме получих топката с гръб към него, но го чувах как идва. Беше ми ясно.

Така че точно като се хвърли шпагат, аз скочих малко над земята. Пак щеше да ме спъне, но не както му се искаше. Претърколих се и той получи червен картон, защото вече имаше жълт. 

Като се изправих му казах: "Сега Вини, сега вече можем да играем футбол".

Той не спираше да псува по мен и на следващия ден по вестниците разправяше как съм квичал като малко прасе и други такива.

Пък аз просто си мислех "Хванах те аз, хванах те".

Иронията е, че станахме приятели скоро след това и се смеехме за онзи момент.

Но това е просто пример, че някои неща, което трябваше да са бариера за чужденците във Висшата лига не бяха проблем за мен. Бях научил много в Италия и това ми даваше доста предимства, макар че не сработи първоначалният план за това на каква позиция да играя.

Не беше Глен човекът, който искаше от мен да играя като либеро в началото. Всъщност аз му го бях предложил. Исках да играя там, а не като атакуващ халф, както в Италия. Бях започнал кариерата си в защита и обичах този пост.

Проблемът е, че бях твърде добър футболист, за да играя на такава позиция във Висшата лига, или поне в това, което представляваше тя тогава. Когато някоя дълга топка стигнеше до наказателното ни поле, аз я спирах на гърди и търсех как да започна да градя атаката оттам. Глен ми каза "Руди, не, не, не. Разбирам какво искаш да направиш, но така създаваш трудност на защитниците ми".

В днешно време би сработило - вижте колко много английски отбори градят атаките си от защитата.

Тогава бяха свикнали да чистят топката с всичка сила възможно най-далеч, а аз се опитвах да разигравам в защита.

Бранителите не желаеха този тип пасове. Затова Глен поиска от мен да променя позицията си и да играя по-напред в халфовата линия.

Не помня в кой мач стана тази промяна, но помня как един от съотборниците ми, Гавин Пийкок, дойде при мен, докато бях в центъра, и ме пита: "Руди, как така винаги си свободен?"

Не можех да му обясня, защото това идва с опита - научаваш се какво се случва в определени ситуации и знаеш, че ще имаш пространство около себе си, ако застанеш на определена позиция. В Англия имаше повече такива пространства, отколкото в Серия А.

Чувствах много повече свобода и извън терена. В Италия всичко постоянно беше много интензивно. Трудно беше да излизам, защото имаше толкова много репортери, особено в Милано. Но в Лондон никой не ме преследваше, никой нищо не искаше от мен. Можех да дишам спокойно.

В Милан и Сампдория бях свикнал да ходя на лагер с отбора преди всеки мач. Представяте ли си?

А сега имахме само по една тренировка повечето дни и даже в неделя бяхме свободни. Можех да се виждам с хора и да ходя на разни места, имах социален живот.

В началото бях на хотел, някъде до летището, а не в града. Помня, че реших да покарам до центъра на Лондон, беше трудно, защото се караше от грешната страна на улицата и движението беше натоварено. Но когато стигнах до "Пикадили Съркъс" си казах "Това е мястото за мен" и се оказах прав.

Имаше и още една разлика между английския и италианския футбол, но в положителен план - публиката и поведението на трибуните.

Чувствах по-различна връзка с тях, и то не само с феновете на Челси. Във Висшата лига феновете повече оценяваха изявите ти. Ако направиш нещо специално, което да им хареса, просто полудяваха. И в Италия бяха ентусиазирани и стадионите бяха пълни, но бяха свикнали да виждат такива неща от толкова много играчи, че не реагираха по същия начин.

Веднага се сближих с привържениците на Челси. Помня изкуствените плитки, които те носеха още в първите ми мачове. Бяха фантастични фенове и все още са. Винаги ме подкрепяха, оценявам това високо.

Не ми отне дълго да стана приятел и с останалите играчи. Наричах ги "чудесните момчета" от самото начало. Много обичах английския сериал It Ain't Half Hot Mum и там Уиндзор Дейвис играеше старши сержант, който наричаше така своите хора.

Струва ми се, че когато дойдох, футболистите на Челси бяха изненадани, че обичам английския хумор. Но аз бях гледал всякакви такива сериали по телевизията в Нидерландия през 70-те. Затова в съблекалнята говорех за Франк Спенсър, "Фолти Тауърс", "Обслужват ли ви вече", "Джордж и Милдред". Обичах ги всички и това ми помогна да си паснем със съотборниците. 

В съблекалнята в Нидерландия всеки мислеше, че знае всичко най-добре и си го казваше. В Италия беше същото, но ги беше страх да го кажат на треньора. В съблекалнята в Англия по онова време всички искаха просто да се посмеят.

Но не само заради това се разбирах със съотборниците. Случи се и защото имах желание да се адаптирам. Тази част от футбола не се е променила и до днес - когато отидеш в нова страна и нов отбор, трябва първо да научиш езика, а като прекараш време с хората, ще започнете да се разбирате.

В Челси излизах с тях на ресторанти и концерти, играехме голф, много голф. Това правех и когато историята ми с Челси завърши. Както и в Италия, така и в Англия научих много. Повечето от преживяванията ми бяха позитивни, но това определено не беше.

Бях станал играещ мениджър година след пристигането си в клуба, когато Глен Ходъл напусна, за да стане селекционер на Англия през 1996. Привлякох Джанфранко Дзола, Джанлука Виали, Роберто ди Матео и Франк Лебьоф.

Снимка: Getty Images

Взехме ФА Къп през 1997 г. и през февруари следващата година бяхме на второ място във Висшата лига, бяхме на четвъртфинал за КНК и преговарях да привлека Яп Стам от ПСВ Айндховен и Брайън Лаудруп от Рейнджърс.

В деня преди да бъда уволнен играех голф с един от помощниците си, Гуин Уилямс, и с няколко от играчите, Франко [Дзола] и Кевин Хичкок. Опитвах се да се свържа с Лаудруп по време на играта, но не успявах, което беше странно.

Оказа се, че Гуин, който беше един от най-близките ми приятели и ми беше помогнал много, знаеше какво става и че ще ме уволнят.

Играеше голф с мен просто за да ме задържи настрана и за да е сигурен, че няма да отида на някое от местата, където беше Лаудруп.

Уволнението ми беше ужасно преживяване и нямаше причина шефовете да правят това, което направиха. Изкараха го, че било заради някакви мои изисквания по договора ми, но това беше глупост, защото нямаше никакви преговори. Така или иначе щяха да го направят.

Най-лошото обаче беше това, което Гуин ми направи - не можех да разбера да постъпиш така с някой, когато по цял ден сте заедно. Дори нямаше нужда да казва нещо конкретно, а просто да ми каже да имам едно на ум, защото нещо става.

Това е най-лошото, което някой е правил с мен, в кариерата и живота ми. То беше най-голямото разочарование, че някой може да постъпи така с мен, и не мога да му го простя, наистина не мога.

Всичко останало обаче е зад гърба ми. Дали още съм ядосан от уволнението? В никакъв случай. Преглътнах го отдавна и продължих напред. Радвам ли се, че дойдох в Англия? Разбира се.

Това ме направи по-добър човек и, независимо какво се случи после, когато бях мениджър на Нюкасъл, пак твърдя същото. Когато бях тук чувствах, че да живея в Англия обогатява живота ми и идеите ми за футбола. Още се чувствам по същия начин.

Любимият ми момент е спечелването на Купата на Англия. Първият триумф за КЕШ с Милан беше невероятен, но ФА Къп я поставям наравно с него, наистина.

Бях нов мениджър, Челси беше нов отбор, що се отнася до печеленето на трофеи. Не го очаквах, но изведнъж се получи и беше невероятно време.

Горд съм, че бях в Челси в началото на промяната, а после видях в какво се превърна Висшата лига. И отборът, и първенството се развиха толкова много, днес са неузнаваеми. Но трябваше да започнат отнякъде.

Когато пристигнах, бях част от нова посока за английския футбол и може би сега сме в сходен момент заради коронавируса. Това е сигнал за всички клубове, които трябва да помислят как да бъдат управлявани по-различно оттук нататък.

Проблемът в Англия за мен е, че тук има играчи, които печелят твърде много пари, а не са чак толкова добри, че да изкарват толкова. Ако големите звезди взимат големите пари, всичко е наред. Но виждам играчи, които дори не се доближават до това.

Парите промениха Висшата лига в много положителни насоки, но ако подобно прекъсване в шампионата се случи отново, доста клубове ще банкрутират - ако продължат да правят каквото досега и да харчат толкова много.

Просто трябва да са внимателни и може би отново трябва да сменят модела.

Най-коментирани

Най-четените