Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Когато светът видя, че на гърдите на Гигс расте килим, а пияни мъже обсипваха Юнайтед с целувки

Незабравим кадър от 14 април 1999-а.
Незабравим кадър от 14 април 1999-а.

Ако през пролетта на 1999-а играчите на Манчестър Юнайтед имаха възможността да избират в кой мач да решат съдбата на сезона си, със сигурност нямаше да посочат за съперник Арсенал.

Отборът на Арсен Венгер беше все още действащият шампион на Англия и носител на ФА къп. Години по-късно Райън Гигс и Гари Невил бяха сред много от "дяволите", признали с ръка на сърцето, че онази версия на "топчиите" ги превъзхождаше. Лондончани наистина бяха футболен еталон: двойката Виейра-Пти доминираше в центъра, фланговете даваха енергия и скорост, а Денис Бергкамп беше и нападател, и плеймейкър. И диригент, и виртуоз!

Преди да се срещнат на полуфинала в турнира за Купата, Манчестър Юнайтед не бе побеждавал Арсенал в пет поредни мача, а в рамките на месец и половина от началото на сезона тимът на сър Алекс записа две тежки поражения с по 0:3 от съперника от Северен Лондон - за Суперкупата и в първенството.

Безлично нулево равенство на 11 април между двата тима в най-стария футболен турнир означаваше преиграване след три дни. Така Юнайтед получи за десерт два мача с Арсенал между полуфиналите в Шампионската лига с Ювентус. Но никак не му се услаждаше. "Бяхме наясно, че това ще бъде изпитание за нашата морална и физическа сила. Дълбочината на нашия състав от края на 90-те беше безценна", спомня си Невил.

Това беше 53-тият двубой на "червените дяволи" за сезона, а Алекс Фъргюсън направи радикални промени в стартовия си състав.

Шотландецът се отказа от атомната си нападателна двойка Йорк-Коул (Дуайт влезе като резерва, а Анди изобщо не бе в групата), остави Гигс на пейката и пусна Фил Невил на левия бек. Напред бяха бъдещите супергерои от "Камп Ноу": Теди Шерингам, който играеше малко в шампионата (седем двубоята като титуляр в Премиършип за целия сезон) и Оле Гунар Солскяер.

Юнайтед спечели с 2:1 и направи гигантска крачка към великия требъл.

А дербито с Арсенал бе футболна класика, която отиде на сметката на "дяволите" въпреки изгонването на Рой Кийн и дузпата, която лондончани получиха в последната минута на редовното време при 1:1.

Припомняме този мач на "Вила Парк" не толкова заради сюжетните обрати и драмата, а най-вече заради глобалните последствия, които оказа върху Юнайтед.

В герой за тима на Фърги се превърна Райън Гигс, който отбеляза победния гол в 109-ата минута.

Любопитното е, че до попадението уелсецът бе толкова слаб, че скъса нервите на феновете. Постоянно губеше топката и даваше грешни пасове. Беше неузнаваем. Но в един момент реши да не подава и лъсна геният му.

"Предполагам, че отчасти съм виновен за размиването на неговите приоритети. В предишните три години по мое настояване той се опитваше да подобри разбирането си за играта, усещането си за пространство и пас. Доволен съм, че работеше толкова усилено, за да стане по-разнообразен футболист. Но последната ми цел беше да загуби от качествата, които го причисляваха към елитните редици на най-острите играчи в света. Той беше толкова надарен със скорост, баланс, контрол и смелост, че когато дриблираше, беше трудно дори за най-добрите защитници. Вътрешното му желание да стане още по-добър играч често възпрепятстваше проявлението на невероятния му талант", пише Фъргюсън в книгата си "Managing my Life".

Преди преиграването, шотландецът извика Гигс за разговор и му каза: "Синко, не забравяй най-силното си качество, което е да тероризираш бранителите."

Гигс влезе в игра в 61-вата минута на мястото на Бломквист и до изригването си в продълженията нямаше никакво влияние върху играта на Юнайтед. Той често губеше топката и проваляше контраатаките на отбора си.

Но всичко се промени 109-ата минута. Гигс пресече диагонален пас на Виейра в половината на манчестърци, а когато премина централната линия, между него и вратата се опитваше да поправи грешката си не само французинът, но и най-добрата защита в Англия, която преди този двубой не бе допускал гол в продължение на месец и половина.

Виейра се опита да реагира бързо и да пресрещне уелсеца, но Райън го размина с лекота, оставяйки го далеч от себе си. А след това осъществи епохален слалом между футболисти на лондончани, преди да скъса мрежата им с топовен шут с левачката. "Имах чувството, че искаше да излъже всички с червени фланелки на терена", спомня си Фъргюсън.

Голям плюс за Райън бе решението на Венгер да пусне Нванкво Кану в края на първото продължение на мястото на Рей Парлър. Нигериецът действаше в по-централна зона, което оголи пространството пред десния бек Лий Диксън.

"Всичко се получи на инстинкт. Пред мен нямаше никой и аз просто наведох глава и хукнах към вратата - описва гола си уелсенецът. - Журналистите ме попитаха дали това е най-хубавото ми попадение, а аз си помислих: "Вкарвал съм и по-хубави". Едва когато се върнах вкъщи и гледах записа, видях колко много съперници съм преодолял. Това беше чист адреналин... Битка със защитниците, без да мислиш за нищо друго", каза Райън в интервю за The Telegraph две десетилетия след подвига си.

Отпразнуването му на гола също беше паметно. Гигс свали фланелката си и развя над главата си. Но не това бе най-интересното. Подобна радост беше придобила огромна популярност из целия свят. Но никой не подозираше какво се крие под фланелката на Гигси.

"Тази нощ светът разбра, че на гърдите му расте килим", шегува се Фил Невил.

"Нахлу тълпа от фенове, повечето от които много пияни. Помислих си: "Господи, пичове, какво сте пили?" Никога през живота ми не ме бяха засипвали с толкова много целувки. За съжаление всички бяха от пияни мъже. В съблекалнята се лееше шампанско, но не в устите ти. Пръскахме се като деца. За щастие, бях достатъчно опитен, за да увия костюма си с кърпи и да не мириша в автобуса на стара кръчма", гордее се от себе си пък Невил-старши.

Гари разказва и за джентълменския жест на играчите на Арсенал Лий Диксън и Тони Адамс, които влезли в съблекалнята на Юнайтед, за да поздравят съперника. Наистина достойно поведение.

Арсен Венгер обаче бил съкрушен. Поне по думите на журналиста на Daily Mirror Джон Крос. "Венгер беше ядосан, разочарован и депресиран - в тунела, в автобуса на път за вкъщи и през следващите няколко дни", пише в книгата си той.

Коментаторът на Sky Sports Мартин Тейлър пък си спомня така този момент: "Той тотално не можеше да губи и в това отношение беше по-зле дори от Фърги. Казвам го като комплимент. След полуфиналите той беше абсолютно обезумял. Арсенал пропусна дузпа и беше в серия от добри резултати срещу Манчестър Юнайтед. Той чувстваше, че този мач ще позволи на Юнайтед да се завърне на върха. И разбира се, че беше прав."

"Голът на Гигс предопредели сезона им. Мисля, че този мач им донесе требъла. Все още чувам крясъците им. Те не можеха да повярват, че са успели да ни победят с десет човека", призна по-късно френският мениджър.

След тази нощ Арсенал и Манчестър Юнайтед тръгнаха в различни посоки. Юнайтед докосна абсолютното величие, спечелвайки три трофея през последните 10 дни от сезона. Арсенал пък завърши първенството на второ място, само на точка след "червените дяволи", губейки от Лийдс в 37-ия кръг след грешка на аржентинския бек Нелсон Вивас.

"Ние бяхме най-добрият отбор през тази година. Ако Шмайхел не беше хванал дузпата, щяхме да напраим още един дубъл", убеден е Парлър.

"Бяхме много, много близко. Пропускът на Бергкамп и загубата в Лийдс винаги са ни карали да си мислим: "Ами ако не бяха те?" Можеше да не спечелим ФА къп и титлата, но Юнайтед със сигурност нямаше да направи требъл", разсъждава пък Найджъл Уинтърбърн.

Фъргюсън не спори по въпроса: "Според мен този мач оказа възпламеняващ ефект върху целия клуб. Феновете нямаха търпение да се приберат и да разкажат за всичко на своите деца, съпруги и близки. В съблекалнята беше невероятно, играчите бяха полудяели и скачаха в кръг. Помислих си: "Имаме големи шансове за всичко." Бяхме окрилени от победата над Арсенал, не се съмнявам."

На 14 април 1999 г. в Бирмингам се сблъскаха двата най-добри отбора по онова време, които се бяха вкопчили един в друг като свирепи зверове. Но след два мача по 90 минути и две продължения Юнайтед се качи на магистралата към рая по сценарий, достоен за трилър.

А всичко в крайна сметка бе решено от един футболист, който бе накаран от Фърги да бъде себе си. Това означаваше да тероризира защитниците. Райън го владееше до съвършенство.

Най-четените